Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Кажете тия там да побързат! — Сетне продължи като на себе си, но го чуха всички приближени там: — Ние имаме и по-важна работа…
Стенобитните уреди заработиха по-живо. Започнаха на много места да се сриват с трясък в пресъхналия ров около градските стени разрушени зъбери и разкъртени камъни, които падаха и от двете страни. По едно време кметът на Средец отново се показа над западната врата и като се криеше страхливо зад зъберите там, даде знак, че иска да говори. И недочакал войниците да спрат разрушителната си работа, завика с всички сили:
— Спрете, спрете! Отварям! Ей сега ще отворим всички врати!
Изтичаха да съобщят на василевса тия думи на средецкия протевон. Василий поклати рязко глава:
— Не, не! Разрушете стените до основи!
За няколко дни бе разрушен целият Средец с всички негови защитни стени и кули. Жителите му до един бяха изведени на полето край сринатия град, но императорът забрани да се посяга върху тях. Войниците поограбиха едно и друго, поругаха много жени, та и убиха люде, но императорът не чу за това. Преди да отведе войската си от тъжните развалини на Средец, той повика протевона и му рече:
— Когато се върна вече за трети път в тоя град, не искам да го скриват от очите ми стени и затворени врати.
На път за Плъвдив василевсът се спря и при българската твърдина Мория, държа я някое време и също я би с обсадни уреди, ала не можа да я разруши. Той бързаше сега накъм Цариград.
Глава XV
През тия последни хубави есенни дни Самуил Мокри прохождаше след продължителното си боледуване. Вражеската стрела само го бе одраскала, но беше отровна и го хвърли на легло за немалко време. Тялото му изгоря в лоша треска, имаше и няколко денонощия, през които раненият беше между живота и смъртта. Тогава Радой не можеше да задържа и да скрива сълзите си, а Самуил се учудваше на голямата скръб на слугата, изглеждаше му лесно и просто да приеме смъртта — дотолкова бе загаснал огънят на живота в неговото сърце. Пожелал бе само да го пренесат в преспанския му дом, на любимия остров, където беше и гробът на Биляна…
Той се приготви и тая сутрин да излезе — слънцето вече отдавна блестеше в прозорците на стаята. Радой хвърли на леко приведените му, изострили се рамена тънка вълнена наметка, подаде му и посох, както винаги през последните дни. Самуил попридръпна наметката, но посоха отказа да вземе:
— Не ми трябва вече… Ти… като на грохнал старец.
Слугата не можеше да се нарадва, че го виждаше отново на крака, но прикриваше радостта си с привидна грубост, която сякаш и повече му прилягаше.
— Старец — ами що — скара се той. — Петдесет вече ще ни чукнат.
— Махни се от пътя ми, злокобнико! Аз още не съм стар. И стой си тук. Не ща да се влачиш подире ми. Мога и сам. — Великият войвода се спря на прага и се обърна към слугата си, върнал се пак на първата си мисъл: — Няма да остарея аз, докато е жив Василий…
Радой го проследи с грижовния си поглед и нищо не отговори на тия негови бодри думи. През време на боледуването му косата и брадата на великия войвода бяха побелели още повече, попревили се бяха и рамената му, ала слугата виждаше, че пак се бе изправил на нозете си същият Самуил Мокри и същият огън гореше във втренчените му очи. Имаше в тия очи сега и някаква нова светлина. Това беше навярно радостта му, че отново се връщаше към живота.
Долу, в преддверието, срещу великия войвода изтича Давид, детето му. Бледото лице на Самуила засия. Детето изтича към него нетърпеливо и като че ли му предсетоеше нещо много важно, то цяло бе обладано от радостна гордост, че се срещаше с баща си, че те сега пак ще излязат заедно, както предния ден. Самуил и сега го гледаше с радостно и в същото време скръбно учудване, че то приличаше толкова много на Биляна, на майка си. Всичко, що му припомняше за нея, изпълваше сърцето му с тиха горест и най-вече това тяхно дете, което бе останало като жив спомен от нея. То приличаше на нея и със своята възторжена привързаност към него. От една врата насреща изтича Малина Бабчорова и плахо подвикна подир детето:
— Господарче… Ти къде…
Великият войвода бе довел Малина в Преспа, за да бъде бавачка на детето му; нейният момък също бе отишъл на война, но не беше се върнал. Момченцето се обърна към нея и тъмните му, майчини веждички се извиха над учудените очи:
— Аз с татко!
Как не можеше да разбере Малина колко важно беше това, че той и днес излизаше с баща си!