Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Остави го — рече Самуил.
Детето тръгна на две стъпки след него.
Посрещна ги есенният ден, златист и румен, с ведро, синьо небе. Разговорите им започнаха още от вратата. Звънкият говор на детето пригласяше на мислите на великия войвода като песента на птичка в крайпътния гъсталак; пътникът върви с мислите си, но я чува, и тя изпълва с драгост сърцето му.
Самуил поведе момченцето си към гората, където беше запустялата къща на Биляна; там наблизу беше и гробът й. Но той сега не търсеше нито изоставената къща, нито милия самотен гроб. По широката пътека, която водеше нататък, той се връщаше към предишния си живот, към живота си с мъртвата. Придружаваше го звънкият гласец на детето им. Спомни си Самуил как през един също такъв слънчев есенен ден, по същата пътека бързаше кьм горската къща; не беше виждал Биляна близу два месеца. Наближаваше вече къщицата, когато изеднаж се зададе тя, сякаш бе го дебнала иззад храсталаците, тичаше срещу него с дългите си пъргави нозе и стремително се хвърли на шията му, разплакана, разридана отчаяно. Той се досети, че това нетърпение и отчаяние беше поради дългата им раздяла, а тя, като се поуспокои в прегръдките му, каза, хълцайки:
— Един… бухал ме плаши всяка нощ. Щом се стъмни, долита право насреща в гората и почва: Бу-ху, бу-ху… Цяла нощ. Коби зло!
Самуил се учуди на големия й страх от нощната птица; досега Биляна не беше показвала такъв детински страх. Като се замрачи тоя ден, той взе лък и се отправи иъм гората да дебне бухала. Биляна го следеше от вратата и току се спусна след него, улови го за ръката:
— Недей, недей… Бухалът не е виновен. Аз се боях премного, че бях сама…
По-късно в къщи тя му призна, че птицата не я плашила толкова много, но като не бе идвал той дълго, уплашила се, че няма да дойде вече никога при нея. И се смееше от сърце на страховете си, на хитростите си за бухала, но по страните й се търкаляха сълзи. Сега Самуил разбираше по-добре нейните тогавашни тревоги. Тя винаги се бе бояла да не би да я изостави, но бе крила страховете си, за да не му додява…
— Гнездата са тук — чу той гласа на детето си. — Ето, всичките гнезда са тук, а птичките ги нямааа…
То сочеше с пръст по оголените дървеса и търсеше с тъжни очи напуснатите гнезда. Самуил каза:
— Напролет птичките пак ще се върнат. Те наближаваха края на пътеката и през широкия плет на горските стъбла се провиждаше вече и поляната, дето беше изоставената къща и гробът на Биляна. Самуил направи още няколко стъпки и се спря: не, той сега не искаше да вижда гроба й, запустялата къща… Сега тя беше като жива в мислите му.
Великият войвода прекара в Преспа до късно през есента. Беше все още немощен от лютата отрова, която бе проникнала в кръвта му, и едва към края на есента можа да се качи отново на кон. Доскоро Василий Втори беше все наблизу, все още се опитваше да проникне по-надълбоко в България, опустошаваше и рушеше всичко българско, което попадаше в ръцете му. От българските области край византийската граница побягнаха и мирните люде, та съвсем опустяха тия места. Самуил Мокри не можеше нищо да стори от Преспа със своята немощ. Бойните дружини пазеха добре пътищата и планинските теснини, но врагът беше много силен и държеше като в обсада цялата страна. След безплодните години, които минаха, страната беше още в голяма немотия и нямаше как да се съвземе, докато врагът беше толкова близу.
Самуил не можеше да препуска заедно с бойните дружини, конто никога не се спираха за по-дълго на едно и също място, и следеше ромеите отдалеко, докато най-сетне напуснаха пределите на България, след като разрушиха и Средец. Тогава Самуил Мокри събра великия съвет на царството с всички по-първи войводи пак във Воден; той нареди също да се държи царският дворец отворен, като че ли царят можеше да се върне всеки час. В неговата мисъл Охрид беше по-сгоден за българска престолнина — по-далеко от изконния враг на България, но се върна в предишното средище на царството, във Воден, който беше пък по-близу до Солун. И какви бяха кроежите му, пролича още от първите думи, с които посрещна великите боляри и първите войводи на България:
— Ние сега ще кротуваме и ще ближем раните си, докато наберем отново кръв. Василий пак ще се върне един ден на границата ни. И докато ходи той по земята, докато е по-силен от нас, за България не ще има ни мир, ни живот. Нашата войска трябва да стане като неговата — помните ли как блестеше на слънцето? Цяла в желязо.
Той изпрати съгледвачи в Цариград и те скоро се върнаха във Воден с известие, каквото Самуил Мокри желаеше и очакваше:
— Василий няма да се върне скоро към България. Арабите няма да го пуснат скоро от Азия.