Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Защо да не напълня и аз торбата си по-добре?
Като научи Василий Втори за битката край Солун и за гибелта на дука Григорий Таронит, изпита голяма скръб, но гневът му към българите беше още по-голям. Той все още не можеше да напусне Азия и срещу омразните му българи изпрати най-любимия си помощник и пълководец, магистъра Никифор Веста, наречен още Уран. Василевсът назначи Урана за управител на всички западни предели на империята, облече го с власт и права на свой заместник, даде му и силна войска. От Цариград Никифор Уран замина за Солун, където не се бави много и тръгна с цялата си войска на юг, по следите на Самуила Мокри. Той се спря в Лариса, където остави по-тежкия обоз на войската си, и продължи с още по-усилен ход да догонва българите. За късо време ромейският пълководец премина през Фарсалската равнина, премина също реката Апидан и стигна до левия бряг на реката Сперхей. По-нататък той не можеше да отиде — на другия бряг на Сперхей по същото време се бе спрял Самуил също с цялата своя войска.
Великият войвода узна за Урана още щом пристигна ромеецът в Лариса. Самуил веднага поведе войската си да го пресрещне, ала се движеше по-бавно от него поради тежкия обоз, който водеше, също и поради няколкото хиляди пленници, които трябваше да пази. Двете войски се срещнаха тъкмо при реката Сперхей, на двата й бряга.
Още като наближаваха българите тая река, започна да вали силен дъжд със светкавици и гръмотевици, но великият войвода нито помисли да се спира, преди да срещне ромеите. Той знаеше, че те са наблизу, а искаше да застане срещу тях и на по-сгодно място. Така срещата на двете войски стана по двата бряга на Сперхей.
Дъждът ставаше все по-силен, като че ли се бе разтворило самото небе и се изливаха оттам цели пороища. Гъстите черни облаци, повлекли се насам откъм топлото море, допираха сякаш до върховете на многобройните тук кипариси, пинии и тисови дървеса. Беше тъмно под това ниско, черно небе, както на мръкване. И колкото имаше светлина, закриваше я гъстата мрежа на дъжда, който шибаше земята на бързи струи, заплетени една в друга. Светкавиците разсичаха провесените гърди на облаците, шареха по цялото небе с ослепителен блясък и се забиваха в земята като огнени копия. Пламваха цели дървеса от белия им огън, пламваха сякаш и камъните, и цялата земя наоколо при всяко тяхно блясване. Ниско над земята буботеха и гръмотевиците — зачуваха се отдалеко и трясваха отеднаж насред небето, което кънтеше по всичките си краища. След всяка светкавица идеше гръм и така от всички страни, та людете посягаха да запазят главите си от небесния огън, зашеметени от оглушителните трясъци.
Земята беше пропита надълбоко с вода и не приемаше повече. Потекли бяха потоци и пороища по всяка низина и дол, пълна беше с вода и преливаше всяка ямичка и трап. Вода се стичаше и по дървесата, шуртеше по скалите. Нигде не можеше да се намери ни едно сухо кътче. И тая обилна вода, която бе потекла и шуртеше, плискаше се от всички страни, се стичаше между бреговете на Сперхей. Тая неголяма река сега бе дигнала водите си на два човешки ръста, преливаше през високите си брегеве и течеше към морето бързо, със страшна сила. В мътните й води се премятаха цели дървеса, изтръгнати от корен, разбити покриви на отнесени хижи, а когато гръмотевиците стихваха за миг, чуваше се как се влачеха и търкаляха по дъното й огромни камъни с грохотен, подземен тътнеж.
Поройният летен дъжд настигна българската войска, преди да се приближи тя до Сперхей. Насреща идеше враг и войската продължи своя път, всеки войник остана на мястото си. Не слезе от коня и великият войвода, дори не поиска наметка, като знаеше, че войниците му нямаха наметки, за да се запазят от дъжда. Всички гледаха в него и той правеше това, което искаше и другите да правят срещу небесната стихия.
Самуил видя ромеите на другия бряг на реката, спря и той войската си на отсамния й бряг; не можеха да я преминат ни едните, ни другите. Реката не беше много широка и те се виждаха добре едни други. Ромеите бяха стигнали по-рано до реката и бяха надигали шатри, но стояха стражи по брега, мяркаха се и други войници, които попоглеждаха насреща с присвити очи през гъстата мрежа на дъжда и бързаха да се скрият някъде. Също и Самуил нареди да се разпънат шатри — дъждът да не бие повече войниците му. Каза той да дадат и на пленниците шатри, доколкото имаше, позволи им също да се крият под колите от обоза, доколкото беше възможно. Неколцина от тях бяха успели да избягат, но великият войвода не изпрати никого да ги търси и преследва в дъжда. Димитри Полемарх, който беше все някъде наблизу край великия войвода, рече с угодлива загриженост: