Мечът на Шанара

По обед голите равнини затрептяха от засилващата се горещина на нажеженото до бяло слънце и тримата пътника вървяха плътно, доколкото им беше възможно, до края на гората, за да се възползват от засенчените от високите дървета участъци. Единствено Аланон беше невъзмутим и не обръщаше внимание на непоносимата жега. Тъмното му лице беше спокойно и отпуснато в жарещата светлина на слънцето и по него нямаше никаква следа от пот. Флик имаше чувството, че всеки момент може да припадне, а дори и издръжливият Мениън Лий започна да се чувства зле. Проницателните му очи бяха сухи и го смъдяха, а сетивата му бяха започнали да му погаждат номера. Виждаше несъществуващи неща, чуваше несъществуващи звуци и му се явяваха несъществуващи образи, породени от замъгления му мозък и нажежения въздух пред него.

Накрая силите на двамата обитатели на Южната земя се изчерпиха напълно. Високият им водач даде кратка почивка и ги отведе в хладната сянка на гората. Мълчаливо хапнаха малко — безвкусен хляб и изсушено месо. Флик искаше да разпита друида какви са възможностите на Ший да оцелее сам в тази пустош, но нямаше сили да изрече въпросите си. Пък и отговорите бяха повече от ясни. Чувстваше се невероятно самотен сега, когато другите си бяха отишли. Никога не беше чувствал Аланон близък и не се освобождаваше от натрапчивите си съмнения за странните възможности на друида. Мистикът си оставаше за него огромната призрачна фигура, толкова тайнствена и страховита, колкото и самите Носители на черепи, които ги преследваха така упорито. Той си оставаше олицетворение на безсмъртния призрак на Бремен, който се беше надигнал от отвъдния свят в Шейлската долина. Той беше сила и власт от такава величина, че изобщо не изглеждаше да е част от света на простосмъртния Флик. Той по-скоро беше част от царството на Господаря на магиите, онова мрачно ужасяващо кътче в съзнанието на простосмъртните, където господар е страхът и разумът не може да проникне. Флик не можеше да забрави кошмарната битка между огромния мистик и коварното същество от света на черепите, която завърши в горящите пламъци на пещта под Централната кула на крепостта на друидите. Въпреки това Аланон се беше спасил. Той беше оцелял, нещо, което никой човек не можеше да направи. Това беше не само нещо повече от неестествено, то беше ужасяващо. Единствено Балинор като че ли можеше да контактува с огромния водач, но сега него го нямаше и Флик се чувстваше много самотен и уязвим.

Мениън Лий се чувстваше още по-несигурен. Всъщност той не се страхуваше от силния друид, но усещаше, че гигантът не се интересува много от него и го е взел със себе си най-вече, защото Ший беше настоял. Ший имаше доверие в принца на Лий въпреки изпитваните от Флик подозрения към подбудите на авантюриста. Но сега Ший го нямаше Мениън отново изпита гняв към друида, но непредсказуемият мистик можеше да се отърве от него веднъж завинаги. Затова ядеше мълчаливо и не каза нищо, убеден, че за момента благоразумието беше за предпочитане пред доблестта.