Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Няколко години преди Нилс Холгерсон да тръгне с дивите гъски, старата водачка Ака от Кебнекайзе стоеше една сутрин в долината и гледаше към орловото гнездо. Орлите обикновено излизаха на лов един час след изгрев слънце и лете, когато живееше в долината, Ака всяка сутрин ги чакаше, за да види дали ще се спуснат надолу, или ще потърсят други места за лов.
Не мина много време и двете грамадни птици напуснаха гнездото. Те се издигнаха във въздуха, красиви и страшни, и се насочиха към равнината. Ака въздъхна облекчено.
Старата водачка беше престанала да снася яйца и да отглежда малки и през лятото обикновено обикаляше гнездата на другите и ги учеше как да мътят и как да се грижат за гъсетата. Освен това тя ги пазеше не само от орлите, а и от лисиците, от кукумявките и от всички други врагове на дивите гъски и на малките им.
Към обяд Ака отново почваше да се оглежда за орлите. По летенето им тя познаваше имали ли са добър лов и в такъв случай се чувствуваше спокойна за ятото си. Но този ден тя не видя кога се бяха върнали. „Сигурно съм остаряла и оглупяла — мислеше си тя, докато чакаше. — Те отдавна трябва да са се прибрали.“
И следобеда тя гледа нагоре, в очакване да ги види на скалата, дето си почиваха. Потърси ги и надвечер, когато идваха да се къпят в планинското езеро, но пак не ги видя и отново почна да се оплаква от старостта си. Така беше свикнала да ги вижда над главата си, че не можеше да си представи да не са се върнали.
Сутринта Ака отново беше на пост, но пак не ги видя. Ала в утринната тишина чу крясък, който идваше откъм орловото гнездо и беше едновременно жален и ядовит. „Дали пък наистина не се е случило нещо с орлите?“ — помисли си тя и бързо се издигна нагоре, за да погледне в гнездото.
Тя не видя нито орела, нито орлицата. В гнездото имаше само едно полуголо орле, което крещеше за храна.
Ака се спусна бавно и колебливо към орловото гнездо. Страшно място беше това. Личеше, че тук живеят грабливи птици. В гнездото и около него се виждаха бели кости, кървави пера и парчета кожа, заешки глави, птичи човки и крака. И орлето беше противно за гледане. То имаше голяма зинала човка, тялото му беше тромаво и покрито с мъх, а по недоразвитите му криле само тук-там стърчеха пера.
Най-после Ака преодоля отвращението си и кацна на края на гнездото, като се оглеждаше неспокойно, защото очакваше орлите да се върнат всеки момент.
— Добре, че някой все пак дойде — изкрещя орлето. — Веднага ми донеси да ям!
— Полека, полека, не бързай толкова! — отговори Ака. — Кажи ми първо къде са баща ти и майка ти!
— Откъде да знам! Вчера сутринта тръгнаха нанякъде, като ми оставиха само една мишка. Ти и сама разбираш, че мишката отдавна е изядена. Как не я е срам майка ми да ме оставя да умирам от глад!
Сега Ака си помисли, че орлите може наистина да са застреляни. Ако оставеше орлето да умре от глад, може би щеше да се отърве завинаги от тези грабители. Но тя не можеше да захвърли така едно безпомощно малко същество.
— Какво зяпаш? — кресна орлето. — Не чу ли, че искам да ям? Ака разпери криле и се спусна към езерото в дъното на долината.
След малко се върна в орловото гнездо с пъстърва в човката си. Когато тя остави рибата в гнездото, орлето се разяри.
— Да не мислиш, че мога да ям такова нещо! — изкрещя то, бутна рибата настрана и се опита да клъвне Ака. — Веднага ми донеси някоя яребица или плъх, чуваш ли!
Ака протегна глава и силно го ущипа по гърба.
— Слушай — каза тя, — щом аз те храня, ще ядеш това, което ти нося! Баща ти и майка ти са мъртви и не могат да ти помогнат. А ако искаш да умреш от глад, докато чакаш да ти донеса яребици и плъхове, аз няма да ти преча.
После тя си отиде и се върна след доста дълго време. Орлето беше изяло рибата и когато тя сложи пред него друга, то веднага глътна и нея, макар и с явно отвращение.
Работата на Ака не беше лесна. Орлите не се върнаха вече и тя трябваше да носи храна на орлето. Хранеше го с риба и жаби и те му понасяха, защото порасна и заякна. То скоро забрави родителите си и беше убедено, че Ака е истинската му майка. Тя също го обичаше като свое собствено дете. Мъчеше се да го възпита добре и да го отучи от жестокостта и високомерието му.
След няколко седмици Ака забеляза, че скоро ще си сменя перата и няма да може да лети. Цял месец тя нямаше да може да храни орлето и то щеше да умре от глад.
— Слушай, Горго — каза му Ака един ден, — аз вече няма да мога да ти нося риба. Ще имаш ли смелост да се спуснеш в долината, за да продължа да те храня? Трябва да избереш едно от двете: или да останеш тук, осъден на гладна смърт, или да се хвърлиш долу, което също може да ти струва живота.