Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Скоро крилете на орлето толкова пораснаха, че можеха лесно да го носят, но то се научи да лети едва наесен заедно с гъсетата. Сега за него настъпи чудно време, защото то надпреварваше всички в хвърченето. Другарите му оставаха във въздуха само колкото е необходимо, но то летеше по цели дни. Все още не можеше да разбере, че е от друг род, но много неща го учудваха и то непрекъснато задаваше въпроси на Ака.
— Защо яребиците и мишките бягат и се крият, като видят сянката ми на планината? — питаше то. — От другите гъсета не се боят така.
— Докато лежеше горе на скалата, крилете ти много пораснаха — отвръщаше Ака. — Затова малките животни се плашат. Но ти не се отчайвай! От теб ще стане чудесна птица.
Като се научи да лети, то свикна и да си лови само риби и жаби, но скоро и над това се замисли.
— Защо аз се храня с риби и жаби, а другите гъсета само пасат? — попита то.
Без да се колебае нито миг, орлето застана на края на гнездото, измери с поглед разстоянието, разпери малките си криле и се хвърли надолу. Преобърна се няколко пъти във въздуха, но все пак успя да си послужи с крилете и кацна на земята невредимо.
Долу Горго прекара цялото лято с малките гъсета и се сприятели с тях. Тъй като и той се смяташе гъсе, мъчеше се да живее като тях и когато те плуваха в езерото, той също се опитваше да плува. Няколко пъти едва не се удави. Срам го беше, че не може да се научи да плува и отиде при Ака да се оплаче.
— Защо не мога и аз да плувам като другите? — попита той.
— Докато лежеше горе на скалата, краката ти много пораснаха и ноктите ти се изкривиха — отговори му Ака. — Но няма защо да се отчайваш! От теб ще стане чудесна птица.
— Защото не можех да те храня с друго горе на скалата — отвръщаше Ака, — Но ти не се отчайвай! От теб все пак ще стане чудесна птица.
Когато наесен дивите гъски отлетяха на юг, с ятото тръгна и Горго, Той продължаваше да се смята негов член. Но във въздуха хвърчаха много птици и като виждаха орел в ятото на Ака, сред тях настъпваше смут. Ятото на дивите гъски непрекъснато беше обкръжено от тълпи любопитни, които високо изказваха недоумението си. Ака ги молеше да мълчат, но не беше възможно да обуздае толкова много зли езици.
— Защо ме наричат орел? — питаше непрекъснато Горго, като се ядосваше все повече и повече. — Не виждат ли, че съм дива гъска? Аз не съм хищник, който яде подобните си. Как смеят да ме наричат с такова грозно име?
Веднъж прелетяха над един чифлик. Кокошките се разхождаха по бунището и кълвяха.
— Орел! Орел! — развикаха се те и се пръснаха да се скрият.
Горго, който беше чувал, че орлите се смятат за големи разбойници, не можа да сдържи яда си. Сви криле, спусна се като стрела към земята и заби нокти в една кокошка.
— Сега ще ти покажа какъв орел съм аз! — викаше той сърдито, като я кълвеше с клюна си.
В този миг Ака го извика и той послушно се издигна във въздуха. Ака дойде до него, за да го укроти.
— Какво правиш? — кореше го тя и го удряше с човката си. — Да не би да искаш да разкъсаш нещастната кокошка? Как не те е срам!
Орелът изслуша покорно упреците й. От големите ята птици, които ги обкръжаваха, се посипа буря от подигравки и обиди. Като ги чу, орелът изгледа злобно Ака, сякаш се готвеше да се нахвърли върху нея. Но той се въздържа, размаха криле и се издигна високо във въздуха, където никакъв вик не можеше да го достигне. Там започна да кръжи, докато изчезна от очите им.
След три дена той се върна в ятото.
— Сега зная кой съм — каза той на Ака. — Щом съм орел, трябва да живея така, както подобава на орел. Но нищо не ни пречи да си останем приятели. Аз никога няма да нападна нито теб, нито която и да е гъска от ятото ти.
Но Ака много държеше да направи от орела кротка и безопасна птица и не й се щеше да го остави да живее, както той си иска.
— Да не мислиш, че мога да бъда приятелка с хищник? — викна тя. — Живей, както съм те учила, тогава пак ще можеш да се присъединиш към ятото!
И двамата бяха горди и непреклонни и никой не искаше да отстъпи. Тогава Ака му забрани да се мярка пред очите й и така му се разсърди, че никой не смееше да спомене името му пред нея.
Оттогава Горго тръгна да скита из страната, самотен и ненавиждан като всички големи разбойници. Често биваше мрачен и сигурно си спомняше с копнеж за онова време, когато смяташе, че е дива гъска и-играеше с веселите гъсета. Между животните се славеше с храбростта си. Казваха, че не се бои от някого другиго освен от втората си майка Ака. Говореше се също така, че никога не е нападал дива гъска.