Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Той кимаше с разбиране, докато Тарик сипеше обвинения върху американските подпалвачи на войни, и когато най-сетне, пламнал от собственото си възмущение, той спомена какво всъщност му е казал Джеймс Бейкър, не настъпи очакваният яростен взрив.
Докато други около масата се зъбеха и кипяха, Саддам Хюсейн продължи да кима и да се усмихва.
Външният министър се усмихваше на тръгване, защото на последното заседание неговият президент го поздрави за европейската му мисия, фактът, че погледната в светлината на обикновените дипломатически стандарти тя беше пълна катастрофа — отблъснат отвсякъде, третиран със смразяваща любезност от домакините си, несполучил да въздейства по какъвто и да е начин на решимостта на коалицията, обединена срещу неговата страна, — сякаш нямаше значение.
Недоумението му се дължеше на нещо, което президентът каза в края на аудиенцията. Каза го между другото, като забележка, промърморена само на външния министър, докато президентът го изпращаше до вратата.
— Рафик, драги другарю, не се безпокой. Скоро ще изненадам американците. Все още не. Но ако някога Бени ел Калб се опитат да прекосят границата, няма да отвърна с газ, а с Юмрука на Бога.
Тарик Азиз кимна в знак на съгласие, макар и да не знаеше какво приказва президентът. Заедно с други го проумя двайсет и четири часа по-късно.
Сутринта на 12 януари се проведе последното заседание в пълен състав на Революционния команден съвет в Президентския дворец на ъгъла на улица „14-и юли“ и улица „Кинди“. Седмица по-късно бомбите я превърнаха в развалини, но птичето вече беше отлетяло.
Както обикновено нареждането да се явят на заседанието дойде в последния момент. Независимо колко високо се бе издигнал в йерархията, независимо колко му се доверяваха, никой освен шепа хора от семейството, близки и лични телохранители не знаеше къде ще бъде президентът в даден час на който и да е ден.
Това, че беше все още жив след седем големи и сериозни опита за атентат, се дължеше на манията му за лична сигурност.
Нито контраразузнаването, нито тайната полиция на Омар Хатиб, нито армията не бяха удостоени с честта да отговарят за тази сигурност.
Тя беше задача на Амн-ал-Хас. Може да бяха млади, повечето от тях едва навършили двайсет години, но верността им беше фанатична и абсолютна. Командваше ги синът на президента — Кусай.
Никой заговорник не би могъл да знае по кой път ще се движи президентът, кога или в какво превозно средство. Посещенията му в армейски бази или заводи винаги бяха изненадващи не само за посетените, но и за хората около него.
Дори и в Багдад той се местеше от място на място по прищявка, понякога прекарвайки няколко дни в двореца, а друг път се оттегляше в бункера си под хотел „Рашид“.
Всяко блюдо, сипано за него, трябваше първо да бъде опитано пред очите му, а опитващият беше първородният син на готвача. Всяко питие се наливаше от бутилка с непокътнат печат.
Тази сутрин поканата за заседанието в двореца дойде със специален куриер при всеки от членовете на Революционния команден съвет един час преди началото. Така не оставаше време да се подготви атентат.
Лимузините завиваха през портите, оставяха пристигащите и отиваха на специален паркинг. Всеки от членовете на Съвета минаваше през арка за проверка на метал, не бяха разрешени личните оръжия.
Когато се събраха в голямата заседателна зала с масата във формата на „Т“, присъстваха трийсет и трима души. Осмина от тях имаха места на горната част на масата, по четири от двете страни на празния трон в средата. Останалите седяха един срещу друг по дължината на стъблото на „Т“-то.
Седем от присъстващите бяха в кръвно родство с президента и трима с брака си. Тези, плюс още осем бяха от Тикрит или непосредствената му околност. Всички бяха дългогодишни членове на партията Баас.
Десет от трийсет и тримата бяха министри от кабинета, а девет — генерали от армията или военновъздушните сили. Саади Тумах Аббас, бивш командващ Републиканската гвардия, сега повишен в министър на отбраната, седеше широко усмихнат на късата част на масата. Беше заменил Абд ал-Джабер Шеншал, ренегата кюрд, който отдавна бе свързал съдбата си с касапина на собствения му народ.
Сред генералите от армията бяха Мустафа Ради — началник на пехотата, Фарук Ридха — на артилерията, Али Мусули — на инженерните войски и Абдуллах Кадири — на танковите войски.
В долния край на масата бяха тримата мъже, които ръководеха разузнавателния апарат: доктор Убайди — задграничния Мухабарат, Хасан Рахмани — контраразузнаването и Омар Хатиб — тайната полиция.