Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Специалистите сбъркаха. Ирак бе опитал по друг начин и бе успял. Един американски доставчик на климатични инсталации и изолационни продукти бе убеден да продаде на подставена иракска компания машините, необходими за изпридане на първичната вълна. В Ирак те бяха пригодени за изпридане на карбонови нишки.
Между буфера отзад и носа, беше разположена рожбата на доктор Сиддики — малка, елементарна, но напълно ефективна атомна бомба, подготвена да задейства на принципа на огнестрелната цев, използвайки като катализатори литий и полоний, за да създадат урагана от неутрони, необходим за началото на верижната реакция.
Вътрешността беше истински триумф на инженерния гений на доктор Сиддики — сфера и цилиндрична свещ, които, взети заедно, тежаха 35 килограма и бяха произведени под егидата на доктор Джаафар. И двете представляваха чист, обогатен уран 235.
Под гъстите черни мустаци бавно се разля доволна усмивка. Президентът пристъпи и прокара показалец по полираната стомана.
— Ще действа ли? Наистина ли ще действа? — прошепна той.
— Да, господин президент — отвърна физикът.
Главата с черна барета на нея кимна няколко пъти.
— Заслужавате поздравления, братя мои.
Под устройството, на дървена поставка, стоеше проста табелка. На нея пишеше само:
Тарик Азиз беше обмислял дълго и упорито как и дали въобще да предаде на своя президент американската заплаха, изразена така брутално пред него в Женева.
Познаваха се от двайсет години, време, през което външният министър бе служил на своя господар с кучешка преданост, винаги бе вземал неговата страна по време на онези първоначални сблъсъци в йерархията на партията Баас, когато имаше и други претенденти за властта, винаги изхождайки от личната си преценка, че абсолютната безскрупулност на човека от Тикрит ще победи, и неизменно се бе оказвал прав.
Те заедно се бяха домогвали нагоре по хлъзгавия прът в рамките на една близкоизточна диктатура, единият винаги в сянката на другия. Сивокосият, нисък и пълен Азиз бе успял със сляпото си подчинение да преодолее първоначалното си неизгодно положение, дължащо се на по-голямото му образование и владеенето на два европейски езика.
Оставяйки практическото насилие на други, той бе гледал и одобрявал, както трябва да правят всички в двора на Саддам Хюсейн, как при чистка след чистка цели колони офицери и някога доверени партийни дейци биват отвеждани за екзекуция — присъда, често предшествана от часове агония в ръцете на мъчителите в Абу Граиб.
Виждал бе как отстраняват добри пълководци и ги разстрелват, защото са се опитали да защитят командваните от тях войници, и знаеше, че истинските заговорници са умирали по-ужасяващо, отколкото би желал да си представи.
Бе гледал как племето ал-джубури, което някога имаше такова влияние в армията, че никой не смееше да ги предизвика, е лишено от тази си власт, доведено до смирение, а оцелелите — вкарани в пътя и накарани да се подчиняват. Мълчал бе, докато братът на Саддам Али Хасан Маджид, по това време министър на вътрешните работи, бе замислил и извършил геноцида над кюрдите не само в Халабджа, а в петдесет други градове и села, заличени от лицето на земята с бомби, артилерия и газ.
Тарик Азиз, както всички в антуража на президента, знаеше, че няма къде да ходи. Ако се случеше нещо с господаря му, и с него бе свършено завинаги.
За разлика от някои около трона, той беше прекалено умен да повярва, че режимът им е популярен. Истински го беше страх не от чужденците, а от ужасното отмъщение на иракския народ, ако някога защитното покривало на Саддам падне от него.
В този ден, 11 януари, докато чакаше за личната среща, на която беше привикан при връщането си от Европа, си блъскаше главата над един проблем — как да формулира американската заплаха, без да навлече върху себе си неизбежната ярост. Президентът, както добре знаеше, можеше съвсем спокойно да заподозре него, външния министър, че е подсказал заплахата на американците. В параноята няма логика, само първична реакция, понякога вярна, друг път погрешна. Много невинни мъже бяха загинали, а и семействата им заедно с тях, само въз основа на подозрението, зародило се във въображението на президента.
Два часа по-късно, докато се връщаше към колата си, той изпитваше облекчение и се усмихваше озадачен.
Облекчението беше лесно обяснимо — неговият президент се оказа в спокойно и добро настроение. Изслуша с одобрение бляскавия доклад на Тарик Азиз за мисията му в Женева, широката подкрепа, която доловил у всеки, с когото разговарял за позицията на Ирак, и общото антиамериканско настроение, което нараствало на Запад.