Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Докато пиеха кафе, Карим се наведе напред и сложи ръка върху нейната. Тя изглеждаше объркана и бързо се огледа наоколо да види дали някой е забелязал, но никой не им обръщаше внимание. Отдръпна си ръката, но съвсем бавно.
До края на седмицата бяха посетили четири от културните забележителности, които тя имаше предвид, а когато след прекараната в Музикферайн вечер вървяха към колата й, той взе облечената й в ръкавица ръка в своята и не я пусна. Тя не я издърпа, усещайки топлината му да прониква през памучната тъкан.
— Много мило от твоя страна, че правиш това за мен — рече сериозно той. — Сигурно ти е много скучно.
— О, не, съвсем не — рече разпалено тя. — Прави ми удоволствие да виждам и чувам всички тези красиви неща. Радвам се, че и ти имаше тази възможност. Много скоро ще станеш специалист по европейско изкуство и култура.
Когато стигнаха до колата, той й се усмихна, взе измръзналото й от вятъра лице между своите голи, но изненадващо горещи длани, и я целуна по устните.
— Благодаря, Едит.
Сетне се отдалечи. Тя се отправи както обикновено към къщи, но ръцете й трепереха и за малко не се удари в един трамвай.
Държавният секретар Джеймс Бейкър се срещна с иракския външен министър Тарик Азиз в Женева на 9 януари. Срещата не продължи дълго и не беше дружеска. Не беше и замислена като такава. Присъстваше само един преводач от английски на арабски, макар че английският на Тарик Азиз беше напълно достатъчен, за да разбере думите на американеца, който говореше бавно и много ясно. Посланието му беше съвсем просто.
— Упълномощен съм да уведомя вас и президента Хюсейн, че ако по време на някакви военни действия, които биха могли да се водят между двете страни, вашето правителство реши да използва забранени от международните договори химически оръжия, моята страна ще използва ядрено оръжие. С две думи, ще подложим Багдад на ядрено нападение.
Нисичкият сивокос иракчанин разбра съдържанието на посланието, но отначало не можа да го повярва. Първо, никой с всичкия си не би посмял да предаде такава открита заплаха на президента. Той имаше навика, по подобие на някогашните вавилонски царе, да излее яда си на носителя на неприятната вест.
От друга страна, в началото не беше убеден, че американецът говори сериозно. Та нали реактивните отпадъци, придружаващи атомния взрив, не биха се ограничили до Багдад? Та нали такъв взрив щеше да унищожи половината от Близкия изток?
Тарик Азиз, който силно разтревожен се отправи обратно към Багдад, не знаеше три неща.
Едното беше, че така наречените тактически ядрени бомби, създадени от съвременната наука, бяха далеч от бомбата, пусната над Хирошима през 1945 г. Новата, „чиста“ бомба с ограничено действие е наречена така, защото, макар пораженията, нанасяни от топлинната и взривната вълна да са все така ужасяващи, остатъчната радиоактивност има много кратък живот.
Второ, че в трюма на кораба „Уисконсин“, който по това време беше разположен в Персийския залив и към който се присъединяваше друг брониран кораб — „Мисури“, носеше в трюмовете си три много специални кесони от стоманобетон, достатъчно здрави, за да издържат 10 000 години, ако корабът потъне. В тях имаше три ракети Томахоук Круз, които Съединените щати се надяваха никога да не се наложи да използват.
Трето — че държавният секретар съвсем не се шегува.
Генерал сър Питър де ла Билиер се разхождаше сам в нощната тъмнина на пустинята, придружен единствено от хрускането на пясъка под краката му и собствените му тревожни мисли.
Професионален военен и ветеран от сражения, неговите вкусове бяха аскетични, както тялото му беше мършаво. Неспособен да извлече удоволствие от лукса, предлаган от градовете, той се чувстваше отпуснат и повече у дома си в лагерите и биваците, в компанията на военни. Подобно на други преди него той харесваше арабската пустиня, безкрайните й хоризонти, изпепеляващата горещина и сковаващия студ и, многократно повече, внушаващата страхопочитание тишина.
Тази нощ бе дошъл на посещение на предните линии — едно от удоволствията, които си позволяваше, когато можеше — и беше тръгнал пеша от лагера Сейнт Патрик, оставяйки зад себе си мрачните очертания на танковете Чалънджър, приклекнали под мрежите си като готови за скок животни, търпеливо чакащи да дойде техният час, и бойците, които готвеха вечерята си под тях.
Вече близък приятел на генерал Шварцкопф и участник във всички най-секретни съвещания на щаба, той знаеше, че войната наближава. По-малко от седмица преди изтичането на поставения от Обединените нации краен срок нямаше и намек, че Саддам Хюсейн има някакво намерение да се изтегли от Кувейт.