Сделката на капитан Ворпатрил

— Саймън. Какво знаеш, което ние не знаем, за плановете на Арките относно терена пред централата на ИмпСи? Или терена под централата на ИмпСи.

Саймън лекичко примижа.

— Не бих могъл да предположа, Иване. Какво знаете вие?

— Че според тях отдолу има нещо, вероятно сетаганданско и вероятно от времето на Окупацията, и че според Шив и Удин Арка то е достатъчно ценно да финансира мащабен удар срещу Престен за контрола върху Къща Кордона. Как обаче смятат да изровят каквото и да било изпод колективния нос на ИмпСи и как се надяват да го изнесат от империята, ето това не разбирам. Подозирам обаче, че ти разбираш. Ще ми кажеш ли? Намек поне?

Саймън измърмори под нос нещо, което прозвуча като: „Но ти си толкова по-забавен в неведение“; Иван не го помоли да повтори. Илян продължи с нормален глас:

— Ами, историята май ще се окаже по-интересна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Как знаем това, което знаем? Един философски по своята природа въпрос.

— Да, обаче аз съм практичен човек — побърза да каже Иван, разпознал поредното лирическо отклонение на Саймън. През последните няколко години бившият шеф на ИмпСи се беше специализирал в лирическите отклонения — можеше да върти в кръгове любопитковците с часове. Разпити по време на вечеря. Но пък човекът имаше богат опит. И от двете страни на масата. — Освен това ми писна, а жена ми вече не ми говори.

— О, това е много неприятно. С какво си я ядосал?

— Саймън…

Биърли събра кураж, колкото да каже:

— Сър, сключихте и някакъв вид сделка с Шив Арка, нали? Или сте го накарали да мисли, че сте сключили сделка?

— Мм… — каза Саймън, сякаш обмисляше задълбочено въпроса. — Беше по-скоро бас, струва ми се.

Иван потърка лице.

— Колко точно изпихте онази вечер?

Саймън… се подсмихна.

— Е, пийнахме малко. Но пък басът беше от любимия ми вид. Истинска рядкост. Бас, който не можеш да загубиш.

Ред беше на Би да простене жаловито:

— Сър!…

Саймън вдигна ръка, явно решил да зареже — слава богу — шегите си с младоците.

— Първо на твоя въпрос, Иване. Арките, изглежда, търсят сетагандански бункер, построен по време на Окупацията под имението, намирало се на терена, където по-късно е била издигната централата на ИмпСи. Въпросният бункер е бил картографиран и отметнат още когато са копаели основите за новата сграда. По времето на Лудия Юри и неговия любим и все по-откачен архитект Доно.

— Значи аз цяла седмица съм тичал в кръг да гоня вятъра? — каза с негодувание Би.

— Не точно — отвърна Саймън.

— Но в ИмпСи са знаели за бункера? През цялото време са знаели, че е там?

— Глаголът „знам“ има разнообразни нюанси, Иване — каза Саймън. — Част от тях са свързани с разнообразните нюанси на глагола „помня“. През изминалите междувременно десетилетия архивите на ИмпСи са преживели разни несгоди. Колкото до хорската памет… хората, които знаят едно или друго, биват преместени другаде, пенсионират се или умират; и идват други, които… знаят други неща, да речем. И се получава нещо като кумулативна институционална амнезия. Възможно е сред живите да са останали петима или шестима бивши служители на ИмпСи, които са виждали с очите си въпросните исторически документи, но подозирам, че преценката ми относно броя им е твърде оптимистична.