Дъблинчани. Портрет на художника като млад

— Щом ти доставя удоволствие… — спокойно отвърна Стивън.

Оглушително изсвирване разцепи въздуха; майка му бутна в ръцете му влажната хавлия и рече:

— Обърши се и, за бога, по-бързо да те няма.

Отгоре долетя второ пронизително, вече гневно изсвирване и едно от момичетата тутакси се озова до стълбата.

— Кажи, татко?

— Тая мързелива мърда, брат ви, още ли е тук?

— Не, татко.

— Да не лъжеш?

— Съвсем не, татко.

— Хм!

Сестра му се върна, правейки отчаяни знаци да побърза и да се измъкне тихо през задната врата. Стивън се засмя и каза:

— Малко странни са му представите за граматиката, щом си мисли, че мърда̀ е от мъжки род.

— Как не те е срам, Стивън — рече майка му. — Ще дойде ден да се каеш, че си пристъпил прага на това място289. Човек не може да те познае!

— Довиждане на всички — каза Стивън, усмихна се и им прати въздушна целувка за сбогом.

Проходът зад дома им бе целият наводнен. Той бавно тръгна надолу по уличката, провирайки се сред подгизналите купчини смет, но изведнъж чу от манастира-лудница до тях неистови вопли:

— Исусе! О, Исусе, Исусе!

Той ядно тръсна глава, за да отърси от ушите си крясъците на безумната монахиня, и забърза надолу, препъвайки се в мокрите купчини гнилоч. Сърцето му се свиваше в горчива болка и отврата. Изсвирването на баща му, мърморенето на майка му и воплите на лудата отвъд стената се бяха слели в оскърбителен хор, който хвърляше унижение върху гордата му младост. С омерзение пъдеше дори отгласите им от сърцето си, но когато излезе на булеварда, погален от сивкавия утринен зрак, който се процеждаше през клоните на росните дървета, той вдъхна тайнствения опияняващ мирис на мокри листи и дървесна кора и душата му забрави горестта си.

Окъпани от дъжда, дърветата на булеварда както винаги събудиха в съзнанието му спомени за героините от драматургията на Герхарт Хауптман и сега споменът за тяхната печална бледност и благоуханието, което бликаше от мокрите клони, се сляха в тихо радостно чувство. Всяка сутрин той прекосяваше града по този път и отнапред знаеше, че когато мине покрай Феървюското мочурище, в мисълта му ще изплува монашески строгата среброткана проза на Нюман, а щом тръгне по Северния кей, поглеждайки разсеяно витрините на гастрономите, ще си спомни мрачния хумор на Гуидо Кавалканти290 и ще се усмихне; знаеше, че когато стигне до каменоделската работилница „Беърд“ на „Толбътска“, духът на Ибсен — дух на непокорна юношеска красота — ще прониже снагата му като остър вятър, а щом мине покрай мръсния склад за корабни припаси отвъд Лифи, ще замълви на себе си мадригала на Бен Джонсън: