Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Сивата грамада на колежа „Света Троица“ вляво от него, тежко побита в невежеството на града като голям опушен камък, вграден в масивен пръстен, отново потисна духа му и докато напрягаше сили да освободи нозете си от прангите на протестантизма, той изведнъж се озова пред нелепия паметник на националния поет на Ирландия299.

Погледна статуята без гняв, защото, макар че бе потънала в телесна и духовна лен, която като невидима гад пълзеше по тромавите нозе, по гънките на мантията и около раболепната глава, тя сякаш сама смирено съзнаваше своя позор. Това бе фирболг, взел на заем милезийска тога300; и той си спомни своя приятел Дейвин, студента от село. Понякога Стивън на шега го наричаше „фирболг“, но младият селянин не се обиждаше.

— Давай, Стиви — отвръщаше той, — нали сам казваш, че съм дебелокож. Можеш да ми викаш, както ти скимне.

Това селско умалително от името му бе развълнувало Стивън, когато за пръв път го чу от устата на своя приятел, защото сам той никога не се обръщаше фамилиарно към другите студенти, нито те към него. Стивън често се застояваше в квартирата на Дейвин на улица „Грантъм“ и без да може да се начуди на неговите хубави яки обуща, наредени чифт по чифт до стената, облагородяваше слуха на своя приятел със стихове и напеви от различни поети, зад които се криеха собствените му копнения и горест. Простоватата фирболгска душевност на неговия слушател винаги събуждаше противоречиви чувства в сърцето му; Дейвин ту го привличаше със своята непринудена вродена вежливост и внимание, с причудливите старинни изрази в речта си, с възторженото си преклонение пред грубата физическа сила и ловкост — той бе страстен поклонник на Майкъл Кюсак, Гала301, — ту внезапно го отблъскваше с недодялания си ум, с примитивните си чувства, с оня тъп ужас, който навремени проблясваше в очите му — ужаса на гладното ирландско село, което всяка вечер тръпне от страх, щом удари комендантският час302.