Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
— Stephanos Dedalos! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!
Той не за пръв път чуваше подобни закачки, но сега те ласкаеха неговото гордо и сдържано чувство на превъзходство и независимост. Сега, както никога преди, необикновеното чуждоземно име, което носеше, му прозвуча като някакво пророчество. Тъй извечен му се струваше топлият сивкав въздух, толкова менливо и безстрастно бе и собственото му настроение, че вековете сякаш се сливаха в един безкрай от време. Само преди миг изпод покрова на обвития в маранята град се бе показал призракът на древното датско кралство, а сега при името на легендарния майстор286 той сякаш дочу глух плясък на вълни, пред очите му се мярна някакъв крилат силует, който хвъркаше над вълните и бавно се възземаше във висините. Но какво бе това? Може би чудновата винетка от някаква средновековна книга с пророчества и символи или човек-ястреб, полетял на възбог към слънцето, знамение за целта, на която бе роден да служи и която бе следвал през мъглите на своето детство и юношество, символ на художника, призван да прекове287 в работилницата си мудната материя на естеството и да й вдъхне нов, неосезаем живот: възвишен, устремен, нетленен?
Сърцето му потрепери; дъхът се учести и бурен лъх облъхна цялото му същество, сякаш сам бе литнал на възбог към слънцето. Сърцето му трепереше, примряло в страх, душата хвръкнала във висините. Да, душата му се рееше в ефира на отвъдни светове, а тялото, познатото му тяло, мигом се очисти и отърси от своята неувереност, засия лъчезарно и се сля с порива на стихията. Примрял от радост, той летеше с лъчезарен взор, с дъх поривист и с поривисто, тръпно, лъчезарно и обвеяно от ветровете тяло.
— Раз! Два!… Вардаа!
— Господи, загинвам!
— Раз! Два! Триии!
— Нека аз сега! Нека аз сега!
— Раз!…Уф!
— Stephaneforos!
Гърлото го болеше от желание да изкрещи, да изкрещи като ястреб, като орел, зареян във висините, да изкрещи с всичка сила, възвестявайки на ветровете своето освобождение. Това бе зовът на живота: към него, към неговата душа, не оня тягостен груб глас от света на самоотвержение и отчаяние, не и оня нечовешки глас, позовал го към безлико свещеническо служение. Един миг на неудържим полет му бе дал свободата и възторженият крясък, едва сдържан от устните, се вряза в мисълта:
— Stephaneforos!
Та какво бяха те сега, ако не саван, отхвърлен от тленното тяло? Всички те: и страхът, който го преследваше денем и нощем, и сковаващата го неувереност, и срамът, който го терзаеше извътре и извън? Саван. Погребална плащаница.
Душата му, възкръснала от гроба на юношеството, се бе отърсила от погребалните повивки. Да!
Да! Да! Той гордо ще сътвори от силата и свободата на душата си, като великия майстор, чието име носеше, нещо живо, нещо ново, възвишено и красиво, неосезаемо и нетленно.
Той скочи възбудено от каменния блок, безсилен да обуздае пламъка в кръвта си. Почувства, че лицето му пламва, а в гърлото напира песен. Нозете му, обладани от скитническа страст, изгаряха от желание да се впуснат в път до края на света. Напред! Напред! — зовеше сякаш сърцето. Над морето ще припадне вечер, равнините ще потънат в мрака, зора ще зазори и пред странника ще се открият нови, непознати хълмове, поля, лица… Накъде?
Погледна на север към Хоут. Морето бе спаднало под линията на водораслите откъм полегатата стена на вълнолома и вече бързо отстъпваше по продължение на целия бряг. Сред вълничките вече се бе очертала дълга ивица пясък, суха и топла. Тук-там в ниската вода се показваха пясъчни островчета; около тях покрай дългата оголена плитчина и сред малките поточета на плажа газеха фигури, облечени в леки пъстри дрешки, газеха и се ровеха в пясъка.
Тутакси той се събу, напъха чорапите в джобовете си, върза платненките си за връзките и ги провеси през рамо; сетне измъкна от плавота между скалите островърха, проядена от сол пръчка и се спусна надолу по склона на вълнолома.
По оголеното от отлива дъно струеше дълго поточе; той бавно зацапа нагоре по течението, захласнат в плавея от водорасли: изумруден, чер, ръждив, маслинен, нескончаем низ се люшкаше и виеше в нозете му, понесен от потока. Водата тъмнееше и в нея се оглеждаха облаците, плаващи във висините. Облаците безмълвно плаваха над него, безмълвно плаваха и водораслите под него; притихнал бе и сивкавият топъл въздух, но в жилите му волно пееше развихрен нов живот.
286
Дедал. Стивън последователно се идентифицира с Дедал и Икар. Смъртта на Икар е причината за смътната му неприязън и страх от водата.
287
Английският глагол „forge“ означава „кова“, „прековавам“, но и „подправям“, „фалшифицирам“. Същият глагол е използван и в самия край на романа, където Стивън отбелязва в дневника си, че ще изкове в горнилото на душата си несътворената съвест на своя ирландски род. Няма съмнение, че Джойс умишлено търси двусмислицата, защото във Finnegans Wake пародийният двойник на Стивън, Шем, неколкократно е назован „фалшификатор“, а писателстването му — „епически подправен чек“.