Дъблинчани. Портрет на художника като млад

— Лани есента, Стиви, къде зимата, стана с мен такава една, дето на жив човек не съм казвал и на теб сега пръв ти я разправям. Не ти помня вече октомври ли беше или ноември, но комай октомври е било, щото стана тъкмо преди да дода тук да запиша първи курс.

Стивън усмихнато погледна в лицето приятеля си, който го бе поласкал със своето доверие и спечелил симпатията му с просторечния си говор.

— Него ден, значи, бях на мач в Бътивант, не знам дали го знаеш къде е; играеха „Кроукските момчета“ и „Безстрашните“ от Търлес. Ей богу, Стиви, яка игра беше! На братовчед ми Фонзи Дейвин направо му съдраха дрехите — той пазеше на Лимърик, но все тичаше напред и крещеше като луд! Тоя ден не мога го забрави! А по едно време един от „Кроукс“, като замахна с оная ми ти гега — бог ми е свидетел, Стиви, — на косъм от главата му. Да беше го докачил — бога ми, — просваше го на място!

— Много се радвам, че се е отървал — каза Стивън и се разсмя, — но не ми се вярва точно това да е твоята странна история.

— Е, теб за тия работи не те е еня, значи, но след мача стана такава дандания, че си изтървах влака, а не можах да намеря и някоя кола да ме качи накъм дома — пусти късмет, него ден в Каслтаунрош имаше голям събор и всичко се беше дигнало нататък. Та не ми оставаше друго, ами да карам нощта там или да го отпраша пешачката. Реших да тръгна и по мръкнало стигнах Балихауърските възвишения; оттам до Килмалок има поне десетина мили, ако не и повече — един глух път — мъртвило. Не се види християнска къща, ни нещо се чуе. Веднъж-дваж поспирах в храстите край пътя да си пална лулата на завет и да не беше такава роса, сигурно щях да се опъна и да поспя. Не щеш ли, подир един завой гледам — малка къщичка и прозорецът свети. Отидох и почуках на портата. Някакъв глас пита кой е, аз отговарям, че съм ходил в Бътивант на мача и сега се връщам у дома — ако може да ми даде чаша водица, че ожаднях. Не мина много, вратата се отваря и една млада жена ми подава голямо канче мляко. Съблечена беше — по риза, — сякаш се е тъкмяла да си легне, когато съм почукал, а косите й — разпуснати. Стори ми се — по косата и по очите й, — че беше трудна. Заприказва ме и дълго време останахме така на прага, а аз си мисля — колко странно, защото гърдите и раменете й бяха голи. Сигурно си уморен, казва, не искаш ли да пренощуваш тук? Сам-саменичка била — мъжът й сутринта отишъл да изпрати сестра си в Куинстаун. Говори ми, Стиви, а с очи — да ме изяде, и така близо стоеше, че усещах дъха й. Когато й върнах канчето, хвана ме за ръката да ме потегли вътре и вика: Влез да пренощуваш. От какво те е страх? Освен нас няма никой… Ама не влязох, Стиви. Поблагодарих и си продължих пътя, ама целият треперя като в треска. Обръщам се на първия завой, а тя още стои на прага.

Последните думи на Дейвин отново отекнаха в паметта му и жената от разказа изникна пред очите му в облика на селянките от Клейн, които като нея стоеха на прага на къщите в селцето, загледани в екипажите на колежа; образ, въплътил в себе си нейния и неговия народ; душа, подобна на прилеп, чието самосъзнание скришом се пробуждаше само под покрова на нощния мрак и самота и с невинния поглед, гласа и движенията на простодушна селянка мамеше пътника в леглото си.