Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Къде отлитнаха момчешките години? Душата му, която бягаше от своята съдба, за да се рови насаме в срамните си струпеи и да се кипри в своя дом на низост и притворство с прогнили плащаници и венци, които станаха на прах при първи допир? Къде най-сетне бе самият той? Къде?
Той стоеше сам, без надзор, щастлив, досами волното сърце на живота. Стоеше сам: млад, непокорен, волен, сам всред тая пустош, всред волните стихии и солените талази, купищата морски тор и раковини и забуления слънчев зрак, всред облечените в леки пъстри дрешки деца и девойки и звънките детски и девичи гласове.
Една девойка стоеше пред него посред поточето, сама и бездвижна, загледана в морето. Сякаш някаква вълшебна сила я бе превърнала в красива морска птица. Тънка, стройна, дългонога, нежна, жеравонога, с крака голи и девствено чисти, с едничка изумрудена лента водорасли около прасеца като някакъв знак. Бедрата й, закръглени и с нежния оттенък на слонова кост, бяха оголени почти до хълбоците и дантелите на гащичките й се провиждаха като пухкава бяла перушина. Полите на сивосинкавата й рокля бяха дръзко запретнати около кръста и се спускаха отзад като птича опашка. Гръдта й бе малка и мека като гръд на птичка, мека и малка гръд на тъмнопереста гугутка. Но Дългите й руси коси бяха на момиченце; момичешко бе и нейното лице, осенено от чудото на тленната красота.
Стоеше сама, бездвижна, загледана в морето; но щом усети неговото присъствие и благоговението в очите му, очите й се обърнаха към него и спокойно срещнаха погледа му, чисти и невинни. Дълго, много дълго изтрая тя на погледа му, сетне спокойно извърна очи, сведе ги и започна леко да разплисква с крак насам-натам водата на поточето. Лек плисък на вода заромоли нечуто в тишината: изтихо, леко, шепнешком, като камбанки, звъннали насън, плис-пляс, плис-пляс, и нежен руменец затрепка по лицето й.
— Милосърдни боже! — възкликна душата на Стивън в порив на земна радост.
Той рязко се извърна и бързо закрачи към морето. Лицето му пламтеше; огън обливаше тялото му; цял бе разтреперан. Напред, напред, напред и все напред го носеха нозете му, той неистово възпяваше морето, с възторжен вик приветстваше знамението на новия живот, чийто зов бе доловил.
Образът й навеки бе влязъл в душата му, без ни една дума да смути свещената тишина на неговия екстаз. Очите й го бяха позовали и тутакси душата му откликна. Живей, греши, падай, тържествувай! Пресъздай живота в нов живот! Волен ангел се бе явил пред него, ангелът на тленната красота и младост, и този пратеник от дивните чертози на живота в един възторжен миг бе разтворил пред него врати към пътя на заблуди и на слава. Напред! Напред! Напред и все напред!
Внезапно той се спря и чу в тишината биенето на собственото си сърце. Докъде бе стигнал? Колко ли бе часът?
Наоколо нямаше жива душа, не се чуваше никакъв звук. Денят угасваше и скоро щеше да настъпи прилив. Той се обърна и побягна обратно към брега, тичешком изкачи полегатия пясъчен склон, без да обръща внимание на острите камъчета, намери една падинка, скътана сред обраслите с трева дюни, и легна на пясъка с надежда, че вечерният мир и прохлада ще укротят кипежа на кръвта му.
Небосводът се разстилаше над него необятен и невъзмутим и той усещаше спокойния ход на небесните тела; усещаше и земята под себе си, майката земя, приласкала го в своите пазви.
В сънен унес затвори очи. Клепките му трепкаха, сякаш усещаха необятния кръговрат на земята и нейните стражи, трепкаха, сякаш усещаха странното сияние на някакъв нов свят. Душата му чезнеше, потънала в някакъв нов свят: призрачен, здрачен, мрачен като морска глъб, кръстосвана от смътни същества и сенки. Неведом свят, проблясък или цвете?288 Той блещукаше и трепкаше, трепкаше и се разпукваше като плах предутринен светлик, като отваряща се цветна пъпка, растеше безпределен, лумваше с карминен блясък и гаснеше в бледа розовина, разлистваше се лист по лист, избликваше вълна светлина след вълна светлина и меките му зари заливаха цялото небе, все по-тъмни и по-тъмни.
Когато се събуди, вече се свечеряваше и пясъкът и прежурените треви на ложето му не тлееха. Той бавно се надигна и като си спомни преживяното насън блаженство, въздъхна от радост.
Покатери се до гребена на дюната и се огледа. Свечеряваше. Младият месец делеше бледата небесна пустиня като сребрен обръч, забит в сивия пясък, а вълните на прилива бързо настъпваха към брега с глух шепот и ограждаха последните закъснели силуети на далечните пясъчни островчета.
288
Дивното видение на Стивън напомня заключителните песни от Дантевия „Рай“ и приповдигнатия стил на Уолтър Пейтър.