Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Университетът! Значи успял бе да се изплъзне от погледа на стражите, които охраняваха неговото детство и се мъчеха да го задържат при себе си, да го заставят покорно да служи на целите им. Гордост и удовлетворение бликнаха в сърцето му и като могъщи бавни вълни го понесоха на своя гребен. Целта, на която бе роден да служи, ала все още не виждаше, сама му бе показала тайната пътечка за бягство и ето, сега пак му даваше знак да се впусне в ново приключение. Стори му се, че дочува някаква буйна, накъсана мелодия, която ту скачаше цял тон нагоре, ту слизаше в умалена кварта, сетне пак се възземаше и пак слизаше в голяма терца: мелодия като буйни, триглави пламъци, лумнали в среднощен лес. Вълшебна бе прелюдията: безкрайна и безформена. Все по-буйна, все по-вихрена ставаше тя, огнените езици бълваха без ред, лудешки, и на него му се счу, че под клоните и тревите припкат безброй горски зверове и нозете им барабанят като едър дъжд по шумата. Те изтрополиха в галоп през съзнанието му: нозе на зайци и елени, нозе на кошути, сърни, антилопи, и когато бясното им тремоло накрая заглъхна, в паметта му остана да звучи само тържественият слог на Нюман: еленови са техните нозе и вековечна длан ги благославя280.

Възвишеният смътен образ върна мислите му към величието на сана, от който се бе отказал. Цялото му детство бе преминало в мечти по него, по онова, което толкова често бе считал за свое призвание, но когато удари часът да се подчини на божия зов, той се бе отвърнал, воден от своенравен подтик. Това бе минало: елеят на ръкополагането вече никога нямаше да освети тялото му. Отхвърлил го бе. Защо?

При Долимаунт той свърна от пътя по посока към морето и щом стъпи на лекия дървен мост, усети, че дъските се тресат от тропота на подковани чизми. Отряд Христови братя се връщаха под строй от Бул и двама по двама вървяха по моста. Скоро целият мост се заклати и заскърца. Двама по двама минаваха край него: низ от груби лица, жълти, зачервени или морави от морето, и в стремежа си да ги гледа непринудено и безразлично той леко се изчерви от срам и състрадание. Ядоса се на себе си, понечи да скрие лице от очите им, като извърна поглед и се вторачи във въртежа на водата из плитчините под моста, ала и там продължи да го преследва отражението на техните неугледни шапки, скромни тесни якички и провиснали монашески раса.

— Брат Хики.

Брат Куейд.

Брат Макардъл.

Брат Кьоу.

Благочестието им вероятно отговаряше на техните имена, лица и раса; безполезно бе да убеждава себе си, че смирените им и съкрушени сърца навярно принасят далеч по-висока боголюбива дан, отколкото той самият, дар десетократно по-богат от цялата му осмислена богобоязън. Безполезно бе да се мъчи да бъде великодушен спрямо тях, да убеждава себе си, че ако някога похлопа на вратата им, смирил гордостта си, унижен и в просяшки дрипи, те ще проявят великодушие към него и ще го възлюбят като себе си. Безполезно и тягостно бе най-сетне да се самопридумва, противно на непредубедената си увереност, че втората заповед — възлюби ближния си като себе си281 — повелява да го възлюбим не с равна по количество и сила любов, а със същата любов.