Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Забуленото слънце смътно осветяваше сивкавата водна пелена при вливането на реката в залива. В далнината, нагоре по течението на ленивата Лифи, небето бе зарешетено от стройни корабни мачти, а още по-далеч се провиждаха неясните очертания на града, ничком проснат в маранята. Като избеляло изображение на някакъв древен гоблен, стар като умората човешка, седмият град на християнството се разстилаше пред очите му, недосегнат от времето, древен, морен, дълготърпелив в своята робия, какъвто е бил и в дните на викингските конунги284.

Обезсърчен, той вдигна очи към бавно плаващия купол пъстропери облаци, понесен над морето. Пътници в небесната пустиня, племе на чергари в поход, те се носеха високо над Ирландия, на запад, все на запад. От Европа идеха, от оная Европа, която лежеше нейде отвъд Ирландското море, земя на непонятни речи, долинна шир, опасана с гори, осеяна от крепости, земя окопна на племена, настръхнали за бой. Той дочу в сърцето си някаква неясна музика, някакъв звън на спомени и имена, които му се струваха почти познати, но бе безсилен да ги задържи в паметта си дори за миг; после музиката сякаш се изгуби някъде далеч, далеч, далеч… Но от всеки глъхнещ лъх на мъглявата мелодия неизменно се отделяше и един проточен призивен звук, прорязал като падаща звезда сумрака на тишината. Слушай! Слушай! Слушай! Някакъв неземен глас зовеше душата му.

— Привет, Stephanos!

— Я, самият Дедал се носи насам!

— Аа!… Стига, Дуайър, престани, като ти казвам, да не ти мацна един по мутрата! Аа!

— Давай, Таусър! Натопи му тиквата!

— Насам, Дедале! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!285

— Дай да го топнем — да глътне водица!

— Помощ! Помощ!… Аа!

Той позна гласовете им в общата гълчава, преди да различи техните лица. Ледени тръпки го полазиха, като погледна тая мешавица от мокра голота. Телата им, мъртвешки-белезникави, облени в бледа златиста светлина или почервенели като раци от слънцето, лъщяха от морската влага. Трамплинът им, който криво-ляво бе закрепен с камъни и се разтрисаше при всеки скок, и грубо изсечените блокове на вълнолома, по които те се катереха и боричкаха — всичко лъщеше със студен мокър блясък. Пешкирите, които плющяха по телата им, бяха подгизнали от студената морска вода; просмукани от студената морска сол бяха и сплъстените им коси.

Той спря учтиво в отговор на приветствените викове и непринудено отби закачките. Колко еднакви и безлични изглеждаха всичките! Шюли — без своята широка, винаги разкопчана якичка; Енис — без яркочервения си колан със змиевидната тока; Конъли — без широкото си спортно сако с отрязаните капаци на джобовете! Тягостно му стана, като ги видя, до болка тягостно от признаците на възмъжалост, които правеха жалката им голота така отблъскваща. Може би в боричкането и врявата те бяха намерили убежище от страха, стаен в душите им? А в него, застанал встрани от тях, чужд и безмълвен, изново се пробуди вечният страх от тайната на собственото му тяло.