Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Дърветата в парка на университета благоухаеха след падналия дъжд, а от подгизналата земя лъхаше мирис на тлен, който като неуловим аромат на тимиан струеше от безброй сърца, затрупани под гнилите листи. Нищо друго не бе останало от душата на някога храбрия и продажен град, за който му бяха разказвали възрастните, освен неуловимия мирис на тлен, излъчван от дъхавата земя, и той знаеше, че щом след миг влезе в мрачното здание на колежа, ще започне да усеща и друг дъх на загнило, което нямаше да иде от Бесния Игън и Уейли Палежа308.

Твърде късно беше вече за лекцията по френски. Той прекоси фоайето и свърна вляво по коридора, който водеше към аудиторията по физика. Коридорът беше тъмен и тих и все му се струваше, че в него се таи нещо. Защо изпитваше чувството, че го шпионират? Дали защото бе чувал, че по времето на Уейли тук някъде е имало тайна стълба? Или домът на ордена беше екстратериториален и той вървеше сред чужденци? Ирландия на Тоун и Парнел бе сякаш безвъзвратно изчезнала.

Той отвори вратата на аудиторията и се спря в студената сивкава светлина, която се процеждаше през прашните прозорци. Някакъв човек стоеше приклекнал пред широкото огнище и палеше камината. Стивън тутакси позна декана на колежа по неговото мършаво тяло и прошарени коси, затвори тихо вратата и се приближи към камината.

— Добро утро, сър! Мога ли да ви помогна?

Свещеникът бързо вдигна очи и каза:

— Само минутка търпение, господин Дедалус, и ще видите как става. Да запалиш камина е цяла наука. Има хуманитарни науки, но има и полезни науки. Ето това е една от полезните науки.

— Ще се постарая да я изуча — каза Стивън.

— Умерена доза въглища — каза деканът и продължи чевръсто да работи, — това е първата тайна.

Той извади четири вощени угарки от страничните джобове на сутана си и сръчно ги намести сред буците въглища и смачканите вестници. Стивън следеше действията му мълчешком. Коленичил на каменната плоча пред камината, за да натъкми хартията и угарките, преди да запали огъня, деканът повече от всякога имаше вид на смирен слуга, който приготвя жертвеника за всесъжение в безлюден храм — истински левит господен. Като дреха на левит от грубо платно беше и избелелият износен сутан, който обгръщаше коленичилата фигура; той би се чувствал тягостно и неудобно в одеянията на свещеник или в обшит със звънчета ефод. Плътта му се бе състарила в смирено служение господу — да поддържа огъня на олтара и предава секретни сведения, да се грижи за миряните и бързо да нанася удара, щом му се заповяда — но въпреки всичко това бе останал несподобен дори с капчица от красотата, която озарява светии и прелати. Нещо повече, самата му душа се бе състарила в своето служение, но не бе успяла нито да се приближи до светлината и красотата, нито да добие сладостния дъх на светостта; останала бе само умъртвената му воля, вече безчувствена дори към радостта от своето послушание, както бе безчувствено към радостите на любовта и борбата неговото старческо тяло, изпосталяло, жилесто и увенчано със сребрист мъх.