Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Новата помощничка се поклащаше в такт с музиката в салона и с дъвка в уста отиваше да прибере от поставката кърпите. Вече беше късно Пембе да се върне, нямаше и къде да се скрие. Зяпна непознатата, която направи същото.
— Извинявайте — рече с пламнали страни Пембе.
Пресегна се, грабна една престилка и забърза към изхода.
— Ей, какво правиш? — викна момичето. — Крадец! Крадец!
Но Пембе вече беше изчезнала.
През следващите няколко часа вървя напосоки, а залязващото слънце я галеше с топли лъчи по тила. Нямаше къде да отиде. Ако се явеше в полицията, щяха да я разпитват. Тъй като не разбираше езика, тя нямаше да може да отговори на въпросите и накрая сигурно щяха да обвинят нея.
Не можеше да потърси убежище и у съседите. Никой нямаше да иска да се излага на опасност. Пък и Пембе не знаеше дали Искендер е действал сам, или е бил направляван от други. И ако бе така, кой още беше замесен? Дали и Тарик не беше замесен във всичко? Ами мъжът й? Дали двамата братя не бяха убедили Искендер, нейния Султан, нейното съкровище, да посегне на собствената си плът и кръв? Главата й щеше да се пръсне. Пембе не можеше да се довери на никого, освен на Елиас. При мисълта за него изтръпна цялата. Точно така. Пембе нямаше да се вижда повече с него. Пак добре, че Искендер не знаеше къде живее и работи Елиас, мислеше си тя. Стига да не се доближава до него, той ще е в безопасност. Беше за предпочитане Елиас да я мисли за мъртва.
Вината — тази коварна змия, която от месеци набъбваше в гърдите й, растяща с всеки нов ден, — изби на повърхността с цялото си грозно величие и заръфа душата й. Пембе винеше себе си — единствено себе си и никой друг. Именно любовната й връзка с Елиас бе предизвикала това бедствие. Как изобщо щеше да понесе да го види отново? Истината, неумолимата истина бе, че Пембе се опитваше да оневини Искендер. Би дала всичко да види другите си две деца. Какво ли щяха да направят, след като научат, че леля им е мъртва, а майка им е изчезнала безследно? Какво щяха да им кажат в полицията и какво на свой ред щяха да кажат те на полицаите?
След като се мръкна, Пембе се върна с уморена крачка в квартала си, макар и да знаеше, че е опасно. Криеше се, доколкото това бе възможно, минаваше през задни дворове и градини, зад гаражи и накрая излезе на „Лавендър Гроув“. Там, където преди броени часове Джамила бе лежала мъртва, имаше силует очертан с бял тебешир. Мястото беше отцепено и наблизо се бяха струпали няколко души, които пушеха и обсъждаха случилото се. Пембе не можеше да се доближи повече, затова реши да се махне.
Онази вечер намери осеян с боклуци ъгъл пред клон на „Барклис“ и се сви там — трепкаше всеки път, когато минаваше кола. Отиде до една обществена тоалетна наблизо и след като измоли от собственика на ресторант малко вода и храна, плака, докато не заспа.
— Събуди се! Размърдай си телесата! — Над нея се беше надвесил бездомник. Висок, с бирено коремче и подпухнало лице, с гъсти вежди и окапали зъби. — Ама че нахалство! Да ми заеме мястото.
Пембе трепна ужасена, с разтреперани устни.
— Из… извинявайте.
Тя усети миризмата на мъжа. На вино, тютюн, нафталин и пикоч.
Той се устреми към нея. Пембе му се изплъзна и хукна.
— Ей, връщай се тук, пиленце! Защо се уплаши толкова?
Скитникът я загледа как тича презглава по пътя и се скрива зад ъгъла. Подсмихна се, сякаш беше казал сам на себе си някаква смешка, и след като се настани в затопления ъгъл, въздъхна, свали си обущата и започна да разтрива разсеяно ходилата си.
Есма
Лондон, 1 декември 1978 година
Кухнята беше задръстена с храна, с тигани и тенджери, които преливаха от вкусотии с тежка натрапчива миризма, с яхнии, сладкиши и десерти, подредени по шкафовете, масата, столовете, пода. Не си представях кой ще изяде всичко това — бяхме останали само ние двамата с Юнус. Но опечалените прииждаха и прииждаха с ястията си, решени да ни нахранят. Във всекидневната една до друга бяха насядали жени на всякаква възраст. Някои бяха стари съседки, други познавах съвсем смътно, трети виждах за пръв път. При всяка нова посетителка вуйна Мерал ставаше, посрещаше я, плачеше заедно с нея, нали беше домакинята. Ние с Юнус седяхме в ъгъла: бяхме и не бяхме там като две изпаднали в унес риби в празен аквариум. Който и да влезеше в стаята, се приближаваше до нас, гледаше ни, изучаваше ни, почукваше по стъклената стена, която ни делеше, и после чакаше да направим нещо. Виждахме ги, чувахме ги, а не усещахме нищо, безчувствени за утешителните думи. Съзнанието ни беше заето с главоблъсканица, за която знаехме само ние.