Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Чест - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Чест

Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:

За Есма миналото е като ракла, която предпочита да държи заключена на пуст таван, но тя се отваря и при най-лекия повей на вятъра. Изсипва живота й навън — и незначителното, и значимото. От раждането на майка й в кюрдското село на брега на Ефрат, през влагата на апартамента в Истанбул, до лавандуловата улица на Лондон и пясъците на Абу Даби, в които потъва баща й. На дъното на раклата, белязал всички спомени с цвета на кръв, е ножът на страшното убийство.
1 ... 146 147 148 149 150 151 152 153 154 ... 158
Перейти на страницу:

— И не забравяй домашното.

— Какво домашно?

Тогава той ми обяснява.

Сутринта, преди да си тръгне, медитираме за последен път заедно. За разлика от други дни не се подигравам и не роптая. Сядам на твърдия под с кръстосани крака и гледам Зеешан. И за пръв път успявам да задържа съзнанието си спокойно, било то и за кратко.

Същата вечер, след като Зеешан си е тръгнал, лежа на леглото и мисля. То, отсъствието му, ме смазва. За последен път съм се чувствал така, когато умря Кефи. Но се опитвам да приключа с онова, което ме е помолил да направя. Домашното. Най-трудното нещо, с което някога съм се заемал. Да напиша на майка си писмо, което да й дам, след като изляза оттук.

Стиснал химикалката, в различните дни пиша различни писма. Някои се ядват, но в тях липсват много неща, а повечето са доста спънати. Късам ги на парчета, започвам наново, не стигам доникъде. Всеки ден пиша нещо — точно както съм обещал на Зеешан. Освен това медитирам по малко. Надзирателят Андрю идва и си отива, не изгаряме от любов един към друг, но и не сме се хванали за гушите. Вече не.

После съчинявам нещо, което, кой знае защо, не ми се струва чак толкова ужасно, както другите. Този път решавам да го запазя. Зеешан ми бе казал, щом напиша писмото, да го преписвам на чист лист всеки ден, докато не го запаметя дословно, и това е следващото, което правя.

„Скъпа майко,

Няма да ти пратя това писмо. Ще ти го донеса лично, иншаллах, и ще то го дам, защото е по-лесно да го напиша, отколкото да го кажа. Тази година очите ми се отвориха. Имах един смахнат съкилийник. Смахнат в добрия смисъл на думата. Ти би го харесала. Казва се Зеешан. Добро момче, помогна ми много. Сега, след като си отиде, го осъзнавам по-ясно. Лошо е, че оценяваме какво имаме чак след като го загубим.

Ако можех отново да съм на шестнайсет години, за нищо на света нямаше да направя нещата, които направих, и да ти причиня толкова много болка. На теб, на сестра си, на брат си, на клетата си леля. Не мога да променя миналото. Нито миг от него. Зеешан твърди, че сега мога да се поправя. Не съм сигурен дори в това. Но ако ме приемеш още веднъж в живота си, ако дълбоко в себе си намериш сили да ми простиш, какво блаженство ще бъде да съм отново твой син.

Искендер Топрак, затворът в Шрусбъри, 1992 година“

Есма

Лондон, 12 септември 1992 година

Събота сутринта. Приготвям закуска в току-що ремонтираната кухня. Струваше ни цяло състояние, повече, отколкото можем да си позволим. Но съпругът ми настоя да вземем най-новото от всичко. Това е подаръкът му за мен за десетата ни годишнина. Шкафчета с цвят на еспресо, кленов паркет, стилен хладилник, сокоизтисквачка за цели плодове, вече не е нужно да режа всичко на ситно, много удобно. Модерно, ведро и шик. Така пишеше в рекламата.

Бъркам с шпатула яйцата и гледам как прегорелите парченца по дъното излизат отгоре като късове от миналото, изплували в настоящето. Не е лесно да правиш бъркани яйца, когато мислите ти препускат постоянно. Трябва да уцелиш времето, за да получиш добър резултат, а аз, предполагам, все не го уцелвам. Може би имам проблем с времето по принцип. Не мога да се сбогувам с вчерашния ден, нито да се съсредоточа върху утрешния. Днес не е останало почти нищо от момичето с грандиозните идеи и искрящите думи. Когато си мисля за онова свое ентусиазирано аз, а това се случва често, неволно се чувствам предадена, не от друг, а от самата себе си.

Дъщерите ми седят на масата и чуруликат за водещите на „Синия Питър“38, любимата им програма. Както обикновено, са на противоположни мнения. Слушам ги, но мозъкът ми е хвърчило. Носи се, накъдето го духне вятърът.

— Мамо, кажи, ако обичаш, на другата си дъщеря да млъква! — крещи Лейла.

— Хмм, да — отвръщам и свалям тигана от огъня.

Яйцата още не са готови, но не искам да прегарят за пореден път.

— Мамо!!! — Възкликва Джамила.

— Извинявай, скъпа, какво каза? — питам, но вече е късно.

Когато се обръщам, виждам едната да сияе тържествуващо, а другата разстроена.

На помощ се притичва мъжът ми.

— Оставете на мира майка си. Днес има да мисли за други неща.

— Защо? — пита Лейла.

— Вече го обсъдихме, миличка — отвръща приятелски Надир. — На гости ще ни дойде вуйчо ти. Майка ти не го е виждала от много време.

— О! — казва Лейла, въпреки че върху лицето й няма и следа от изненада.

вернуться

38

Детско предаване на Ви Би Си — Б.пр.

1 ... 146 147 148 149 150 151 152 153 154 ... 158
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)