Чест

Есма

Лондон, 12 септември 1992 година

Събота сутринта. Приготвям закуска в току-що ремонтираната кухня. Струваше ни цяло състояние, повече, отколкото можем да си позволим. Но съпругът ми настоя да вземем най-новото от всичко. Това е подаръкът му за мен за десетата ни годишнина. Шкафчета с цвят на еспресо, кленов паркет, стилен хладилник, сокоизтисквачка за цели плодове, вече не е нужно да режа всичко на ситно, много удобно. Модерно, ведро и шик. Така пишеше в рекламата.

Бъркам с шпатула яйцата и гледам как прегорелите парченца по дъното излизат отгоре като късове от миналото, изплували в настоящето. Не е лесно да правиш бъркани яйца, когато мислите ти препускат постоянно. Трябва да уцелиш времето, за да получиш добър резултат, а аз, предполагам, все не го уцелвам. Може би имам проблем с времето по принцип. Не мога да се сбогувам с вчерашния ден, нито да се съсредоточа върху утрешния. Днес не е останало почти нищо от момичето с грандиозните идеи и искрящите думи. Когато си мисля за онова свое ентусиазирано аз, а това се случва често, неволно се чувствам предадена, не от друг, а от самата себе си.

Дъщерите ми седят на масата и чуруликат за водещите на „Синия Питър“38, любимата им програма. Както обикновено, са на противоположни мнения. Слушам ги, но мозъкът ми е хвърчило. Носи се, накъдето го духне вятърът.

— Мамо, кажи, ако обичаш, на другата си дъщеря да млъква! — крещи Лейла.

— Хмм, да — отвръщам и свалям тигана от огъня.

Яйцата още не са готови, но не искам да прегарят за пореден път.

— Мамо!!! — Възкликва Джамила.

— Извинявай, скъпа, какво каза? — питам, но вече е късно.

Когато се обръщам, виждам едната да сияе тържествуващо, а другата разстроена.

На помощ се притичва мъжът ми.

— Оставете на мира майка си. Днес има да мисли за други неща.

— Защо? — пита Лейла.

— Вече го обсъдихме, миличка — отвръща приятелски Надир. — На гости ще ни дойде вуйчо ти. Майка ти не го е виждала от много време.

— О! — казва Лейла, въпреки че върху лицето й няма и следа от изненада.