Сянката на вятъра

— Кой е там?

Познах гласа на Сесилия, една от камериерките, които работеха при семейство Агилар.

— Даниел Семпере, Сесилия.

Шпионката се затвори и след няколко секунди се започна концертът от тракането на ключалките и резетата, които бронираха входа на жилището. Голямата врата бавно се отвори и аз бях приет от Сесилия, която бе с боне, униформа и свещник в ръка. Разтревоженото й изражение ми подсказа, че сигурно изглеждам като призрак.

— Добър ден, Сесилия. Тук ли е Беа?

Тя ме погледна неразбиращо. В познатия протокол на дома моето присъствие, което в последно време бе рядко и необичайно събитие, се свързваше единствено с Томас, стария ми училищен другар.

— Госпожица Беатрис не е тук…

— Излязла ли е?

Сесилия, която под престилката си носеше твърде плаха душа, само кимна.

— Знаеш ли кога ще се върне?

Камериерката сви рамене.

— Преди около два часа отиде с господин и госпожа Агилар на лекар.

— На лекар? Болна ли е?

— Не зная, млади господине.

— При какъв доктор отидоха?

— И това не зная, млади господине.

Реших да не мъча повече клетата камериерка. Отсъствието на родителите на Беа отвори пред мен други пътища за изследване.

— Ами Томас вкъщи ли е?

— Да, млади господине. Влезте, ще му кажа, че сте тук.

Влязох във вестибюла и зачаках. В други времена щях да отида направо в стаята на моя приятел, но толкова отдавна не бях идвал в тази къща, че се чувствах отново като чужд човек. Сесилия изчезна по коридора, обгърната в ореол от светлина, и ме изостави в мрака. Стори ми се, че чух гласа на Томас някъде далече, а после стъпки, които се приближаваха. Набързо скалъпих някакъв претекст, с който да оправдая пред приятеля си това неочаквано посещение. Ала фигурата, която се появи на прага на вестибюла, бе отново тази на Сесилия. Камериерката ме погледна съкрушено и насилената ми усмивка се стопи.