Сянката на вятъра

Тъкмо бях започнал да препрочитам бележката, когато някой почука на вратата на тоалетната с кокалчетата на пръстите си.

— Може ли да вляза? — попита един непознат глас.

Сърцето ми се преобърна. Като не знаех какво друго да сторя, смачках цигарената хартия на топче и го лапнах. Дръпнах веригата и докато водата се носеше с грохот през тръбите и казанчето, преглътнах хартиената топчица. Имаше вкус на восък и на сладкиш „Сугус“. Когато отворих вратата, се натъкнах на подлата усмивчица на полицая, който само допреди няколко секунди бе стоял пред книжарницата.

— Извинявайте. Не знам дали е от това, че цял ден слушам тоя дъжд, но трябва да отида по нужда, да не кажа друго нещо…

— Ама разбира се — рекох аз, като му направих път. — Заповядайте.

— Много ви благодаря.

Агентът, който на светлината на голата електрическа крушка ми заприлича на дребна невестулка, ме изгледа от глава до пети. Калният му поглед се спря върху требника в ръцете ми.

— Просто не мога да си свърша работата, ако нямам нещо за четене — поясних аз.

— И при мен е същото. А после разправят, че испанецът не чете. Ще ми го заемете ли?

— Върху казанчето ще намерите последния брой на „Награда на критиката“ — пресякох го аз. — Няма грешка.

Отдалечих се, без да губя самообладание, и се присъединих към баща ми, който тъкмо ми наливаше чаша кафе с мляко.

— Какво прави тоя тук?

— Закле ми се, че всеки момент ще напълни гащите. Какво можех да направя?

— Да го оставиш на улицата, хем щеше и да се постопли.

Баща ми се начумери.

— Ако нямаш нищо против, ще се кача горе.

— Разбира се, че нямам. И си облечи сухи дрехи, че да не пипнеш някоя пневмония.

Апартаментът беше студен и тих. Отидох в стаята си и надникнах през прозореца. Вторият часовой все още беше там долу, пред портата на църквата „Санта Ана“. Свалих подгизналите си дрехи и навлякох дебела пижама и един халат, който бе принадлежал на дядо ми. Проснах се на леглото, без да си правя труда да паля лампата, и се оставих на мрака и на звука от дъжда по прозорците. Затворих очи и се опитах да извикам в съзнанието си образа на Беа, допира и уханието й. Предната нощ изобщо не бях мигнал и сега умората бързо ме надви. В сънищата ми закачулената, неясна като пара фигура на смъртта яздеше над Барселона — призрачно видение, което се рееше над кулите и покривите, държейки черни въжета със стотици малки бели ковчези, привързани към тях. Ковчезите оставяха след себе си диря от черни цветя, върху чиито венчелистчета с кръв бе написано името на Нурия Монфорт.