Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Мълвата сигурно вече се е разнесла — рекох.
Баща ми само кимна. Цяла сутрин не бе ми казал и една дума, изразяваше се само с жестове. Страницата с новината за убийството на Нурия Монфорт лежеше на тезгяха. На всеки двайсет минути той отиваше до нея и я препрочиташе с непроницаемо изражение. През целия ден трупаше гняв в себе си, без да му дава израз.
— Колкото и да четеш тази статия, тя няма да се превърне в истина — казах му аз.
Баща ми вдигна очи и ме изгледа сурово.
— Ти познаваше ли тази жена? Нурия Монфорт?
— Разговарял съм с нея няколко пъти.
Лицето на Нурия Монфорт бе обсебило мислите ми. От моята неискреност чак ми се гадеше. Още ме преследваха нейният мирис, докосването на устните й, образът на онова безупречно подредено бюро и очите й — тъжни и мъдри. „Няколко пъти.“
— Защо трябваше да разговаряш с нея? Какво общо имаше тя с теб?
— Беше стара приятелка на Жулиан Каракс. Посетих я, за да я разпитам какво си спомня за него. Това е всичко. Тя беше дъщеря на Исаак, пазителя. Той ми даде адреса й.
— Фермин познаваше ли я?
— Не.
— Как можеш да си сигурен в това?
— А ти как можеш да се съмняваш в него и да вярваш на тия лъжи? Фермин знаеше за тази жена само онова, което аз съм му разказал.
— И затова ли я е следял?
— Да.
— Защото ти си го помолил.
Не казах нищо. Баща ми въздъхна.
— Ти не разбираш, татко.
— Дума да няма. Не разбирам нито теб, нито Фермин, нито…
— Татко, всичко, което знаем за Фермин, показва, че това, дето го пише тук, е невъзможно.
— И какво всъщност знаем за Фермин, а? Първо на първо, оказва се, че дори не сме знаели истинското му име.
— Грешиш по отношение на него.
— Не, Даниел. Ти си този, който греши, и то в много неща. Кой ти е заръчал да се ровиш в живота на хората?
— Свободен съм да разговарям с когото си искам.
— Предполагам, че се чувстваш свободен и от последиците.
— Да не би да намекваш, че съм отговорен за смъртта на тая жена?
— Тая жена, както я наричаш, е имала име и фамилия, и ти си я познавал.
— Няма нужда да ми го припомняш — отвърнах със сълзи на очи.
Баща ми ме изгледа печално, клатейки глава.
— Мили Боже, дори не искам да си мисля как ли се чувства бедният Исаак — промълви той сякаш на себе си.
— Не съм виновен, че тя е мъртва — отроних едва чуто, като си мислех, че ако го повтарям достатъчно дълго, накрая може и да го повярвам.
Баща ми отиде в задната стая, като все така клатеше глава.
— Ти знаеш за какво си отговорен и за какво не си, Даниел. Понякога ми се струва, че вече не зная кой си.
Грабнах шлифера си и избягах на улицата, под дъжда, където никой не ме познаваше и не би могъл да ми разгадае душата.
Вървях безцелно, предал се на ледения дъжд. Крачех с наведена глава, влачейки със себе си образа на Нурия Монфорт, безжизнена, просната върху студената мраморна плоча, с тяло, осеяно с прободни рани. С всяка крачка градът около мен сякаш се стопяваше. Когато стигнах едно кръстовище на улица „Фонтанеля“, не спрях да погледна светофара. Едва когато силен порив на вятъра ме блъсна в лицето, се обърнах и видях стена от метал и светлина, която летеше към мен с голяма скорост. В последния момент един минувач зад гърба ми ме дръпна назад и ме откъсна от траекторията на автобуса. Взрях се в искрящото туловище, което профуча на сантиметри от лицето ми; сигурна смърт, отминала ме за част от секундата. Когато осъзнах какво всъщност е станало, минувачът, който ми бе спасил живота, вече се отдалечаваше по пешеходната пътека, престо един силует в сив шлифер. Останах закован на място, без дъх. През завесата на дъжда, която превръщаше всичко в мираж, забелязах, че моят спасител се е спрял на отсрещния тротоар и ме наблюдава под пороя. Беше третият полицай, Паласиос. Плътна стена от уличен трафик се плъзна между нас и когато погледнах отново, агент Паласиос вече не беше там.
Поех към дома на Беа, неспособен да чакам повече. Нужно ми бе да си припомня малкото добро, което носех у себе си, онова, което тя ми бе дала. Качих се тичешком по стълбите и спрях пред вратата на семейство Агилар, останал почти без дъх. Хванах мандалото и силно потропах три пъти. Докато чаках, се въоръжих със смелост и изведнъж осъзнах как изглеждам: прогизнал до мозъка на костите. Отметнах косата от челото си и си казах, че каквото има да става, вече е станало. Ако господин Агилар бе готов да ми счупи краката и да ми разбие лицето, колкото по-скоро, толкова по-добре. Похлопах отново и след малко чух стъпки, които се приближаваха към вратата. Шпионката се отвори донякъде. Тъмно, подозрително око се взря в мен.