Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Събудих се, когато навън пукваше сивата зора. Прозорците бяха изпотени. Облякох се подходящо за студеното време и си обух боти. Излязох тихичко в коридора и минах през апартамента почти пипнешком. Шмугнах се през вратата и излязох на улицата. Павилионите за вестници по Лас Рамблас вече светеха в далечината. Приближих се до онзи, който бе закотвен в самото устие на улица „Талерс“ и купих първото издание за деня, което още миришеше на топло мастило. Бързо прехвърлих страниците, докато намерих раздела с некролозите. Името на Нурия Монфорт лежеше под един отпечатан кръст и усетих, че нямам сили да го погледна. Тръгнах си със сгънатия вестник под мишница, исках да се скрия в мрака. Погребението беше същия следобед в четири часа, в гробището Монжуик. Прибрах се вкъщи по малко заобиколен път. Баща ми още спеше и аз пак влязох в стаята си. Седнах на бюрото си и извадих писалката „Майщерщюк“ от калъфа й, после взех празен лист хартия с надеждата, че писецът сам ще ме поведе. В моите ръце писалката нямаше какво да каже. Напразно се мъчех да извикам думите, които исках да подаря на Нурия Монфорт, но не бях способен да напиша или да почувствам нещо друго освен необяснимия ужас от отсъствието й, от знанието, че е изгубена, заличена от лицето на земята. Бях сигурен, че някой ден ще се върне при мен, след месеци или години, че споменът за нея винаги ще оживява в докосването на някой непознат, в образи, които не ми принадлежат, без дори да зная достоен ли съм за всичко това. Отиваш си в сенките, помислих си аз. Така, както живя.
43
Малко преди три часа се качих на автобуса на Пасео де Колон, за да отида до гробището Монжуик. През прозореца виждах гората от мачти и флагчетата, които пърхаха на доковете на пристанището. Автобусът, който бе почти празен, заобиколи възвишението Монжуик и пое нагоре по пътя към източния вход на огромното градско гробище. Аз бях последният пасажер.
— В колко часа минава последният автобус? — попитах шофьора, преди да сляза.
— В четири и половина.
Шофьорът ме остави до портите на гробището. Алея от кипариси се издигаше в мъглата. Дори оттам, от подножието на планината, вече се виждаше безкрайният град на мъртвите, изкатерил се по целия склон чак догоре: булеварди от гробници, пресечки от надгробни камъни и улички от мавзолеи, кули, увенчани с огнени ангели и горички от паметници, които сякаш никнеха едни връз други. Градът на мъртвите бе бездна от дворци, костница от величави мавзолеи, охранявана от армия ронещи се каменни статуи, които тънеха в калта. Поех дълбоко дъх и влязох в лабиринта. Майка ми лежеше погребана на стотина метра от пътеката, оградена от безкрайни галерии от смърт и печал. С всяка измината крачка усещах студа, празнотата и яростта на това място, ужаса на безмълвието му, на лицата, затворени във вехти фотографии, изоставени на компанията на свещи и мъртви цветя. След малко съгледах в далечината газените лампи, запалени около гроба. Силуетите на половин дузина души се очертаваха на фона на пепелявото небе. Ускорих крачка и спрях на такова разстояние, че да можех да чувам думите на свещеника.
Ковчегът, сандък от неполирано чамово дърво, почиваше в калта. Двама гробари стояха на стража до него, подпрени на лопатите си. Огледах присъстващите. Старият Исаак, пазителят на Гробището на забравените книги, не бе дошъл на погребението на дъщеря си. Познах съседката от отсрещния апартамент. Тя ридаеше тихо, клатейки глава, докато един мъж със съкрушено изражение — вероятно съпругът й — утешително я потупваше по гърба. До тях бе застанала жена на четирийсетина години, облечена в сиво и с букет цветя в ръце. Тя плачеше безмълвно с поглед, зареян встрани от гроба, и стиснати устни. Не бях я виждал преди. Отделно от тази група, облечен в тъмен шлифер и държейки шапката си зад гърба, стоеше полицаят, който ми бе спасил живота предния ден. Паласиос. Той вдигна поглед и няколко секунди ме гледа втренчено, без да мигне. Слепите, безсмислени слова на свещеника бяха единственото, което ни отделяше от ужасната тишина. Взирах се в опръскания с кал ковчег. Представих си как Нурия лежи вътре и си дадох сметка, че плача, чак когато непознатата жена в сиво се приближи до мен и ми подаде едно цвете от букета си. Останах там, докато групата се разпръсна и по сигнал от свещеника гробарите се заеха с работата си под светлината на лампите. Задържах цветето в джоба на палтото си и си тръгнах, неспособен да изразя онова последно „сбогом“, заради което бях дошъл дотук.