Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Вече се мръкваше, когато стигнах до портите на гробището и предположих, че съм изпуснал последния автобус. Приготвих се за дълга разходка под сянката на некропола и закрачих по шосето, което се виеше покрай пристанището обратно към Барселона. Един черен автомобил бе паркиран на двайсетина метра пред мен със запалени фарове. Вътре някой пушеше цигара. Когато се приближих, Паласиос отвори предната врата и ми направи знак да се кача.
— Качвай се, ще те закарам до вас. По това време няма да намериш наблизо нито автобуси, нито таксита.
Поколебах се за миг.
— Предпочитам да повървя.
— Не говори глупости. Хайде, качвай се.
Говореше със стоманения тон на човек, свикнал да дава заповеди, които да се изпълняват незабавно.
— Ако обичаш — добави.
Качих се в колата и полицаят запали мотора.
— Енрике Паласиос — каза той, като ми подаде десницата си.
Аз не я стиснах.
— Ако ме оставите в Колон, това напълно ме устройва.
Колата рязко потегли. Изгубихме се сред трафика по шосето и доста дълго пътувахме, без да обелим дума.
— Искам да знаеш, че много съжалявам за госпожа Монфорт.
От неговата уста тези думи ми прозвучаха като цинизъм, като обида.
— Благодарен съм ви, че ми спасихте живота оня ден, но трябва да ви кажа, че хич не ми пука какво чувствате вие, господин Енрике Паласиос.
— Аз не съм онова, за което ме мислиш, Даниел. Бих искал да ти помогна.
— Ако очаквате да ви кажа къде е Фермин, може да ме оставите да сляза още тук…
— Хич не ме е грижа къде е приятелят ти. Сега не съм на служба.
Не казах нищо.
— Не ми се доверяваш, за което не те упреквам. Но поне ме изслушай. Всичко това отиде твърде далече. Не беше нужно тази жена да умре. Моля те да зарежеш цялата работа и завинаги да забравиш оня човек, Каракс.
— Говорите така, сякаш всичко става по моя воля. Аз съм само един зрител. Представлението го поставяте вие с вашия шеф.
— До гуша ми дойде от погребения, Даниел. Не искам да присъствам и на твоето.
— И толкова по-добре, защото няма да бъдете поканен.
— Говоря сериозно.
— Аз също. Бъдете така добър да спрете, за да сляза тук.
— След две минути ще бъдем в Колон.
— Все ми е едно. Тази кола мирише на смърт, също като вас. Оставете ме да сляза.
Паласиос намали скоростта и спря на разклонението. Слязох и затръшнах вратата, като избягвах погледа му. Зачаках да си тръгне, но полицаят като че ли не смяташе да потегли пак. Обърнах се и видях, че сваля прозорчето на колата. Стори ми се, че прочетох на лицето му искреност, даже мъка, но отказах да им повярвам.
— Нурия Монфорт умря в моите ръце, Даниел — рече той. — Мисля, че последните й думи бяха послание за теб.
— Какво каза тя? — попитах с глас, скован от студ. — Спомена ли името ми?
— Бълнуваше, но мисля, че говореше за теб. По някое време каза, че има по-лоши тъмници от думите. После, преди да умре, помоли да ти предам да я пуснеш да си отиде.
Погледнах го неразбиращо.
— Кого да пусна да си отиде?
— Някоя си Пенелопе. Предположих, че това сигурно е приятелката ти.
Паласиос сведе очи и потегли в здрача. Останах там, взирайки се объркано в светлините на колата, докато се изгубиха в синята и алена привечер. После закрачих към Пасео де Колон, като си повтарях онези последни думи на Нурия Монфорт, без да откривам смисъл в тях. Когато стигнах до площада, наречен Портал де ла Пас, спрях да погледам вълноломите до пристана на корабчетата за екскурзии. Седнах на стъпалата, които се губеха в мътните води, на същото място, където в една нощ, стопила се в миналото, бях видял за пръв път Лаин Кубер, човека без лице.
— Има по-лоши тъмници от думите — промълвих.
Едва тогава разбрах, че посланието на Нурия Монфорт не бе предназначено за мен. Не аз трябваше да пусна Пенелопе да си отиде. Последните й думи бяха отправени не към един непознат, а към човека, когото бе обичала безмълвно цели петнайсет години: Жулиан Каракс.
44
Нощта се спускаше, когато стигнах Пласа де Сан Фелипе Нери. Пейката, на която бях зърнал Нурия Монфорт за пръв път, лежеше под една улична лампа, празна; джобни ножчета бяха татуирали върху нея имената на влюбени, обиди и обещания. Вдигнах поглед към прозорците на Нурия Монфорт на третия етаж и забелязах трепкаща бакърена светлинка. Пламъкът на свещ.