Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Инспектор Франсиско Хавиер Фумеро…
— Гордост и опора на Централната дирекция на полицията. Разбираш ли какво означава това, Даниел?
— Че от самото начало удряме наслуки.
Барсело взе шапката и бастуна си и тръгна към вратата, като мърмореше под нос.
— Не, означава, че ударите тепърва ще започнат.
40
Цял следобед се взирах в злокобната повиквателна, докато чаках признаци на живот от Фермин. Половин час след обичайното време, в което затваряхме книжарницата, той все още беше в неизвестност. Вдигнах телефона и се обадих в пансиона на улица „Хоакин Коста“. Отговори ми дона Енкарна с глас, който леко се заплиташе — явно беше пила. Каза, че не е виждала Фермин от сутринта.
— Ако не се върне до половин час, ще получи студена вечеря, че то това не е хотел „Риц“. Нищо не му се е случило, нали?
— Не се тревожете, доня Енкарна. Трябваше да изпълни една поръчка и сигурно се е забавил с нея. В случай, че го видите, преди да си легнете, ще ви бъда безкрайно благодарен, ако му кажете да ми се обади. Аз съм Даниел Семпере, съседът на вашата приятелка Мерседитас.
— Разбира се, но трябва да ви предупредя, че в осем и половина се пъхам под юргана.
Веднага след това се обадих в дома на Барсело, като се надявах, че Фермин може да се е отбил там, за да опразни долапа на Бернарда или да я отнесе в стаята за гладене. Дори и през ум не ми беше минало, че Клара би могла да вдигне телефона.
— Даниел, каква изненада!
И аз това казвам, помислих си. После, говорейки със заобикалки, достойни за учителя дон Анаклето, споменах причината за обаждането си, но съвсем между другото, като нещо незначително.
— Не, Фермин не е наминавал днес. И Бернарда беше с мен целия следобед, тъй че щях да знам. Всъщност говорехме за теб, знаеш ли?
— Ех, какъв скучен разговор ще да е било.
— Бернарда казва, че много си се разхубавил, че вече си цял мъж.
— Взимам много витамини.
Продължително мълчание.
— Даниел, мислиш ли, че някой ден бихме могли пак да станем приятели? Колко години трябва да минат, за да ми простиш?
— Вече сме приятели, Клара, и няма за какво да ти прощавам. Ти го знаеш.
— Чичо ми казва, че все още разследваш случая на Жулиан Каракс. Защо не се отбиеш някой ден на чай да ми разправиш последните новости? Аз също имам какво да ти разкажа.
— Някой от тия дни ще мина, обещавам.
— Аз ще се омъжа, Даниел.
Вторачих се в слушалката. Имах чувството, че краката ми са потънали в пода, или че аз самият съм се смалил с няколко сантиметра.
— Даниел, там ли си?
— Да.
— Изненадан си.
Преглътнах слюнка, която ми се стори като железобетон.
— Не. По-скоро ме изненадва това, че не си се омъжила досега. Не може да са ти липсвали кандидати. Кой е щастливецът?
— Не го познаваш. Казва се Хакобо. Приятел е на чичо ми Густаво. Директор на Националната банка на Испания. Запознахме се на един оперен рецитал, организиран от чичо ми. Хакобо е голям почитател на операта. По-възрастен е от мен, но сме много добри приятели, а всъщност това е важното, не мислиш ли?
Устата ми пламна от злоба, но си прехапах езика. Имаше вкус на отрова.
— Разбира се… Е, нищо, честито.
— Никога няма да ми простиш, нали, Даниел? За теб винаги ще бъда Клара Барсело, предателката.
— За мен винаги ще бъдеш Клара Барсело, точка. Това го знаеш не по-зле от мен.
Последва още едно мълчание — от ония, през които на човек неусетно му никнат бели коси.
— Ами ти, Даниел? Фермин казва, че имаш много красива приятелка.
— Сега трябва да те оставя, Клара, че тъкмо влиза един клиент. Тая седмица ще ти се обадя и ще се уговорим да дойда на чай. Поздравления още веднъж.
Затворих телефона и въздъхнах.
Баща ми се върна от посещението при клиента доста унил и без настроение за разговор. Приготви вечерята, докато аз слагах масата, без дори да ме попита за Фермин или да се поинтересува как е минал денят в книжарницата. Вечеряхме, заболи поглед в чиниите си, като се криехме зад брътвежа на новините по радиото. Баща ми почти не хапна. Само разбъркваше воднистата, безвкусна супа с лъжицата, сякаш търсеше злато на дъното на чинията.