Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Влязох в пещерата на тъмното фоайе и пипнешком се качих по стълбите. Ръцете ми трепереха, когато стигнах площадката на третия етаж. Острие от червеникава светлина се очертаваше под рамката на открехнатата врата. Сложих ръка на бравата и останах така, неподвижен, като се ослушвах. Стори ми се, че чувам шепот, пресеклив глас, който идваше отвътре. За миг си помислих, че ако отворя вратата, ще я заваря да ме чака от другата страна, седнала да пуши до балкона с подвити нозе и гръб до стената, закотвена на същото място, на което я бях оставил. Внимателно, страхувайки се, че може да я обезпокоя, отворих вратата и влязох в апартамента. Пердетата на балкона се поклащаха под бриза. Една фигура седеше до прозореца с лице срещу светлината, неподвижна, със запалена свещ в ръце. По кожата й се плъзна перла, блестяща като прясна смола, сетне капна в скута. Исаак Монфорт се обърна с лице, набраздено от сълзи.
— Не ви видях днес на погребението — казах аз.
Той мълчаливо поклати глава, като бършеше очите си с опакото на ревера.
— Нурия не беше там — промълви след малко. — Мъртвите никога не присъстват на собственото си погребение.
Огледа се наоколо, сякаш да ми подскаже, че дъщеря му е в същата тази стая, че седи до нас в полумрака и ни слуша.
— Знаете ли, че никога досега не съм влизал в тази къща? — попита той. — Винаги, когато се виждахме, Нурия идваше при мен. „Така е по-лесно за вас, татко“ — казваше ми тя. „Защо да се качвате по стълби?“ Все й повтарях: „Добре, щом не ме каниш, няма да идвам“, а тя ми отговаряше: „Вас не е нужно да ви каня, татко, канят се само непознати. Вие може да дойдете когато пожелаете.“ За повече от петнайсет години не дойдох да я видя нито веднъж. Все й казвах, че си е избрала лош квартал. Светлината не стига. Сградата е стара. Тя само кимаше. Както когато й казвах, че си е избрала лош живот. Бъдеще без изгледи. Съпруг без работа или занятие. Странно как съдим другите, без да си даваме сметка докъде стига презрението ни — докато не изгубим любимите същества, докато не ни ги отнемат. Отнемат ни ги, защото никога не са ни принадлежали…
Гласът на стареца, оголен от обичайната си ирония, току пресекваше и сякаш бе остарял като очите му.
— Нурия много ви обичаше, Исаак. Не бива дори за миг да се съмнявате в това. Зная, че и тя се чувстваше обичана от вас — импровизирах аз.
Старият Исаак отново поклати глава. Усмихваше се, но сълзите му все така капеха безмълвно.
— Може би ме е обичала посвоему, както и аз нея. Само че не се познавахме. Навярно защото аз никога не й позволих да ме опознае, нито пък сам направих някаква крачка, за да я опозная. Прекарахме живота си като чужди хора, които се виждат всеки ден и се поздравяват от учтивост. И си мисля, че може би е умряла, без да ми прости.
— Исаак, уверявам ви…
— Даниел, вие сте млад и доста се стараете, но макар че съм пил и дори не зная какво говоря, още не сте се научили да лъжете достатъчно добре, за да заблудите един старец със сърце, разядено от мъка.
Сведох поглед.
— Полицията казва, че човекът, който я е убил, е ваш приятел — подхвърли Исаак.
— Полицията лъже.
Исаак кимна.
— Зная.
— Уверявам ви…
— Няма нужда, Даниел. Зная, че казвате истината — рече той и извади един плик от джоба на палтото си.
— Следобеда, преди да умре, Нурия дойде да ме види, както правеше преди години. Спомням си, че често отивахме да хапнем в едно кафене на улица „Гуардия“, в което я водех като дете. Винаги разговаряхме за книги, за стари книги. Понякога тя ми разказваше разни неща за работата си — дреболии, каквито човек би разправил на някой непознат в автобуса… Веднъж ми каза, че съжалява, задето се е оказала разочарование за мен. Попитах я откъде е измъкнала тази нелепа мисъл. „От очите ви, татко, от вашите очи“ — рече ми. Дори веднъж не ми мина през ум, че аз може би съм се оказал още по-голямо разочарование за нея. Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни билети, че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.
— Исаак, с цялото ми уважение ще кажа, че сте се напили като казак и не знаете какво говорите.
— Виното превръща мъдреца в глупак, а глупака в мъдрец. Зная достатъчно, за да проумея, че собствената ми дъщеря никога не ми се е доверявала. Във вас имаше по-голямо доверие, Даниел, а ви бе виждала само няколко пъти.