Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Някъде наблизо някой плачеше.
— Сара? Ти ли си това? — изсъска Рейчъл. — Сара?
Виенето на вихъра за миг стихна.
— Д-да, госпожо — дойде глухият отговор.
— Благословена Риап, защо ревеш? Ще събудиш останалите! — Освен Сара и Рейчъл имаше само още три жени, които спяха в частта на камериерките, но всичките пет легла бяха сбутани заедно, за да се събира топлината в огромната студена стая.
Сара като че ли се опита да се успокои, но когато отговори, гласът й все още бе разтърсван от хълцания:
— Аз… страх ме е, го-госпожо Рейчъл.
— От какво, глупаво момиче, от вятъра ли? — Рейчъл седна и се уви с тънкото одеяло. — Не си ли чувала вятър? — В светлината от факли, която минаваше под вратата, видя разкривеното от страх бледо лице на Сара.
— Просто… баба ми казваше… — Камериерката се изкашля с храчка. — Баба ми казваше, че нощи като тази… са онези, през които се разхождат духовете на умрелите. Че може… може да чуеш гласовете им във в-вятъра.
Рейчъл бе благодарна на тъмнината, която прикри собственото й притеснено потреперване. Ако някога щеше да има такава нощ, тази изглеждаше най-вероятния избор. Вятърът бушуваше като ранено животно още от залез, ридаеше между комините на Хейхолт и драскаше по вратите и прозорците с упорити, многобройни пръсти.
Тя се постара гласът й да е твърд и каза:
— Мъртвите не се разхождат в моя замък, глупаво момиче. Сега заспивай, преди да си внушила кошмари и на другите. — Рейчъл легна, като се помъчи да намери такова положение, което да облекчи схванатия й гръб. После добави: — Заспивай, Сара. Вятърът не може да ти направи нищо, а утре ще има предостатъчно работа дори само да съберем всичко, които вятърът е съборил и разхвърлил.
— Съжалявам. — След няколко минути подсмърчане Сара утихна. Рейчъл се взираше нагоре в тъмнината и се вслушваше в неспокойните гласове на нощта.
Може и да беше спала — трудно бе да се определи, когато всичко бе потопено в тъмнина — но знаеше, че от известно време чува някакъв звук през песента на вятъра. Някакво тихичко, потайно драскане, сух звук като от ноктите на птици по плочките на покрив.
На вратата имаше нещо.
Може и да бе спала, но сега изведнъж се събуди. Завъртя глава настрани и видя някаква сянка да се плъзга през ивицата светлина под вратата. Драскането стана по-силно, а с него дойде и звук — някой плачеше.
— Сара? — прошепна Рейчъл; мислеше, че звукът е събудил камериерката, но не получи отговор. Докато слушаше с разширени очи в тъмното, разбра, че странният тих звук идва от коридора — издаваше го онова, което стоеше пред заключената врата.
— Моля ви — прошепна някой, — моля…
Кръвта туптеше в главата й. Рейчъл седна в леглото и тихо стъпи с босите си крака на студения каменен под. Сънуваше ли? Струваше й се, че е съвсем будна, но гласът звучеше като гласа на момче, като…
Драскането стана нетърпеливо, после като че ли уплашено — каквото и да беше, помисли си тя, сигурно беше уплашено, за да драска така… Блуждаещ дух, бездомна твар, която се разхожда самотно и неутешимо в тази бушуваща нощ и търси отдавна загубеното си легло?
Отиде до вратата, тиха като сняг. Сърцето й се задъхваше. Вятърът в бойниците замря. Тя бе самичка в тъмното с дишането на заспалите камериерки и с жалостивото драскане на онова, което стоеше от другата страна на вратата.
— Моля ви — отново каза гласът отпаднало. — Страх ме е…
Тя направи знака на Дървото пред гърдите си, после хвана резето и го дръпна. Отвори вратата бавно: дори и след като бе взела решение, се страхуваше от това, което щеше да види.
Единствената факла в дъното на коридора очертаваше бледа фигура със сплъстена коса и тънки като на плашило крайници. Лицето, което се обърна към нея, с уплашени очи, на които се виждаше бялото, бе черно, все едно изгорено.
— Помогнете ми — каза непознатият и залитна в ръцете й.
— Саймън! — извика Рейчъл и противно на всякакъв разум сърцето й преля от радост. Той се бе върнал при нея — през огъня и през смъртта…
— Са… Саймън ли? — каза момчето; клепачите му се затваряха от умора и болка. — Саймън е мъртъв. Той… той умря… в огъня. Приратес го уби…