Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— Навярно е ужасно трудно да създадеш цивилизация дори без радиоактивни метали — каза Уитбред. — Всеки път трябва направо да преминаваш към водородно гориво.
— Естествено. Какво точно се опитваш да кажеш?
— Не съм сигурен.
— Е, така е било през цялата ни писана история, което е много време според вашите стандарти. Освен един период, през който открили радиоактивни метали в троянските астероиди. Там били оцелели неколцина и донесли цивилизацията на планетата. Металите били разработени от някаква по-стара цивилизация, но все още имало известно количество.
— Божиите очи — рече Джонатан. — Но…
— Спри мотрисата — нареди Стейли. Сламкарката на Уитбред изцвъртя и се подчини. — Безпокои ме мисълта за онова, към което се приближаваме — поясни той. — Нима начин да не ни чакат. Онези, които убихме, не са се свързали с тях… а ако това са били воините на твоята господарка, къде са тези на пазителя? Пък и без това искам да видя как действат оръжията им.
— Накарай кафявата да ги провери — предложи извънземната. — Може да са някакъв капан.
Изглеждаха смъртоносни. И нямаше две еднакви. Най-разпространеният тип бе пушка, изстрелваща сачми, но имаше и лазери и гранати. Прикладите бяха съобразени с индивидуалните особености на притежателите им. Някои прилягаха само към горното дясно рамо, други и към двете. Мерниците бяха различни. Имаше два модела за леваци.
Едно от оръжията представляваше гранатохвъргачка с петнайсетсантиметрово дуло.
— Кажи й да я погледне — каза Хорст.
Сламкарката на Уитбред я подаде на инженерката и взе от нея пушка със сачми, която прибра под пейката.
— Права бях. Това е капан. — Кафявата провери гранатохвъргачката и изцвъртя. — Тази е наред — преведе посредничката.
— Ами гранатите? — Те бяха от няколко различни вида. Инженерката отново каза нещо.
— Най-голямата граната е щяла да се взриви, ако се беше опитал да я заредиш — рече сламкарката на Джонатан. — Очевидно са приготвили достатъчно капани. Предполагах, че господарите ви смятат за нещо като глупави посредници. Отначало си мислехме така. Но тези уловки означават, че според тях можете да убивате воини.
— Страхотно. Предпочитам да ни смятаха за глупаци. Щяхме да загинем без музейния лазер. Като става дума за това, защо държите в музей действащи оръжия?
— Ти не схващаш смисъла на музея, Хорст. Той е за следващия Цикъл. Диваците създават нова цивилизация. Колкото по-скоро го направят, толкова по-късно ще настъпи колапсът, защото възможностите им ще нарастват по-бързо от населението. Разбираш ли? Забеляза ли ключалката на вратата?
— Не.
— Аз обаче я забелязах — обади се Потър. — Трябва да имаш известни астрономически познания, за да я отключиш. Предполагам, че по този начин диваците не могат да влязат вътре, докато не са готови за това.
— Правилно. — Кафявата зачурулика и върна поредната граната на посредничката. — Поправила я е. Вече е безопасна. Какво възнамеряваш да правиш с нея, Хорст?
— Изберете ми още няколко. Потър, ти вземи онзи лазер. Близо ли сме до повърхността?
— Хм. Последната станция е съвсем плитко. Този район е равнинен. Значи… между три и десет метра.
— Наблизо има ли друг транспорт?
— На един час път. Хорст, да не се каниш да разрушиш тунела? Знаеш ли откога се използва това метро?
— Не. — Той се измъкна през дупката в стената и се отдалечи на няколко метра назад.
Тунелът бе абсолютно прав. Сигурно го бяха пробили с лазер.
Зад него се разнесе гласът на сламкарката.
— От единайсет хиляди години!
Стейли стреля.
Гранатата се заби в тавана на тунела. Хорст се хвърли на земята и се сви, за да се предпази от ударната вълна. Когато отвори очи, отгоре се сипеха камъни и пръст.
Той взе нова граната.
Този път през отвора просия червеникава слънчева светлина. Юнкерът отиде да провери. Да, можеха да се покатерят по този склон.
Единайсет хиляди години.
36. Присъдата
— Пратете мотрисата напред без нас — каза Хорст. Сламкарката на Уитбред зачурулика и кафявата вдигна капака на контролния пулт. Работеше с ослепителна скорост. Джонатан си спомни за астероидната миньорка, живяла и умряла сякаш преди цяла вечност, когато „Макартър“ беше негов дом и сламкарите бяха дружелюбни, очарователни непознати.
Инженерката скочи навън. Мотрисата се поколеба, после плавно набра инерция. Всички се обърнаха към импровизираната рампа на Стейли и мълчаливо се заизкачваха.