Убийството на султана

– Знам ли… Опитвам се да разбера защо е била убита Нюзхет.

– Работите… – погледна ме със съмнение. – С полицията

ли?

Спипа ме натясно, ако продължеше в този ред на мисли, много скоро щеше да разбере, че аз съм подлецът, издал го на Невзат.

– Естествено, не – свъсих вежди. – Каква работа имам с полицията? Но ще направя всичко по силите си за залавянето на убиеца на Нюзхет.

Облаците на съмнението се разсеяха.

– Аз също – стисна юмруци. – Само да ми падне онази гад – и замълча. – Казвате гробница, това означава ли, че убиецът може да е от вашите среди?

– Може би… Изследването на Завоевателя, по което е работила… Ако можех да разбера за какво точно се отнася…

– Не ви ли каза? – лицето му отново се изопна от съмнение. Имаше някакво несъответствие в думите ми, но той не го схващаше. – Нали се виждахте с леля?

Дори моментно колебание би ме унищожило.

– Виждахме се, естествено…

– Тогава сте се срещали навън… Защото не съм ви виждал

тук.

– Виждахме се в университета – тръснах първата хрумнала ми лъжа. – Идваше при мен.

– Да бяхте дошли тук, много ми се щеше да си поговорим. Всъщност идваше онази ваша роднина.

Кого ли имаше предвид?

– Коя роднина?

– Онази психоложка…

По гърба ми потече пот.

– Коя по-точно?

– Онази с роговите очила… Дето носи кожен панталон.

Уплашен да не излезе каквото си мисля, попитах:

– Шазие ли?

– Да, госпожа Шазие… Засякохме се на два пъти.

Шазие се е срещала с Нюзхет? Какви ги вършеше това момиче? Какво криеше от мен? А може би е знаела, че „Рубинените очи“ са у Нюзхет. В такъв случай защо ме изтормози снощи?

– Тя също изглежда добър човек като вас… Защо да си кривя душата, когато видях тук госпожа Шазие, си помислих дали няма да се съберете с леля.

Въпреки че размишлявах по игрите на Шазие, думите му ме натъжиха.

– Да се съберем ли? – усмихнах се горчиво. – Това отдавна приключи, Сезгин…

Отмести очи, сякаш той беше виновен за раздялата ни.

– Зная, господин Мющак… Раздялата ви много ме наскърби… Винаги съм мислил, че ще се ожените. Много се ядосах на леля, като разбрах, че заминава за Америка.

Всички мислеха така – горката ми майчица, проклетата ми леля, уж единственият ми другар в живота Шазие, Тахир Хакъ, дето ми беше като баща, че дори и стрина Кадифе… И всички, които ни познаваха в университета… Само не и Нюзхет. Много късно го разбрах… Може и тя да не е осъзнавала какво мисли.

Може и тя късно да е разбрала. Сигурно заради това така панически ме остави и побягна… Внезапно установих, че започвах да разбирам Нюзхет. Това ми се понрави.

– Не бива да и се сърдите – посъветвах Сезгин. – Чувствата на хората се променят.

– Да, но според мен леля не беше права. Отиде, та се омъжи за оня Джери. Какъв грубиян. Веднъж и счупил носа.

– Какво? – викнах. – Биел е Нюзхет?

– Не често, разбира се… Но я е биел. Аз научих по-късно. При едно завръщане от Истанбул заварила Джери в собствения си дом, в собственото си легло с нейна студентка. Превъртяла и се нахвърлила върху му. А той, без да се интересува, че има дама насреща си, и отпраскал един юмрук. Само че улучил накриво и и счупил носа на три места. Тя направи пластична операция, тоест било е сериозно…