Света троица [Войните на Розите-2]

— Брат ти Едуард е вторият по височина мъж, когото съм виждал в живота си след сър Джон дьо Леон, когато служех във Франция. Но сър Джон нямаше толкова добро телосложение, не беше и… ъъ… красив.

— Красив ли, милорд? — възкликна Едмънд с лека усмивка на лицето.

Солсбъри сви рамене, твърде стар беше, за да се чувства неудобно.

— Да, тъй бих казал. Сър Джон беше както най-високият, така и най-грозният мъж, с когото съм се запознавал. Нещастен човек, като общо. Можеше да хвърли във въздуха варел със собственото си тегло на два пъти по-голяма височина от ръста си. Честно изпитание, което не съм видял някой да надмине. За жалост, независимо от огромната си сила, той не можеше да тича. Едва се тътреше, Едмънд, твърде бавно, както се оказа, поне що се отнася до френския обстрел с оръдия.

— Ах, милорд, съжалявам да го чуя. Щеше да ми е приятно да видя как брат ми среща човек, дето ще го накара да гледа нагоре — момчето имаше чувство за хумор и Солсбъри усети, че го харесва.

— Едмънд, баща ти, например, не е някакъв гигантски мъж, но не се отказва лесно, все едно какви са обстоятелствата. И хубаво е, че си има старци като мен наоколо да му дават добри съвети, а?

— Той ви се възхищава неизмерно, милорд. Зная го със сигурност.

Двамата бяха стигнали до главната зала и Едмънд отвори вратата. Вътре беше по-светло, отколкото в коридора, и той чу, че баща му повишава глас.

— Ще ви оставя тук, милорд. Трябва да се погрижа за кухненския персонал, ако искаме скоро да има нещо за ядене.

Солсбъри спря на прага.

— Ако случайно попаднеш на някое студено пиле например, та дори и на малко хляб и оризов пудинг, ще се сетиш къде съм, нали?

Едмънд се разкикоти и кимна.

— Ще видя какво мога да открия, милорд.

Солсбъри влезе и усети топлината на огромния огън, както и присъствието на множество мъже. Коминът не теглеше кой знае колко добре и помещението бе изпълнено с дим, като стоящите най-близко кашляха. Три малки кученца се щураха насам-натам в луда възбуда. Едното се спря да пишка върху крака на някакъв мъж и другарите му нададоха страшен вой, а той изрева и се опита да го срита. Солсбъри беше благодарен за топлината и направи завой към огъня, вървейки към Йорк.

— Синът ти е добро момче — каза му.

Йорк вдигна глава от масата, която бе отрупана с карти.

— Кой, Едмънд ли? Да, макар че предпочитах майка му да не го беше пращала при мен. Много ми се ще да го върна обратно в Лъдлоу, докато това тук не свърши.

— Ъъ, смятам, че туй няма да му се хареса. Той иска да те впечатли.

— Всички синове го искат — отвърна Йорк малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Извинявай, умът ми е в куп други неща. Дай да ти налея вино — и веднага щом му напълни чашата, пръстът му се плъзна по картата, за да му покаже. — Така. Изпратил съм ездач на бърз кон на юг към Уорик.

— А на запад? Каквото и да са намислили Тюдорите, трите хиляди на Едуард ще ни дойдат добре.