Света троица [Войните на Розите-2]

— Какви са новините, мастър Бруър?

— Все още вилнеят болести из лагера, милейди, но днес заболелите са по-малко от вчера. Виждал съм подобно нещо във Франция, но засега сме загубили само неколцина от най-слабите мъже. Мисля, че по-скоро ще заглъхне, отколкото да се разпространи, дай Боже. Изпратих шейсетте най-тежки случая обратно в града да си почиват и наредих да им дават бульон и бира. След това трябваше да настоявам за принципа „един излиза, друг влиза“, защото иначе цялата армия ще вземе да се настани на топло да почива — той вдигна поглед към безстрастното лице на шотландеца, застанал до нея. — Шотландските момчета отказаха да идат, милейди. Изглежда, предпочитат сами да си лекуват болежките.

Без да променя израза си, огромният мъжага му кимна едва забележимо и това накара Дери да се усмихне.

— Този човек няма ли нещо по-важно за съобщаване? — внезапно се обади лорд Клифорд с прекалено силен за затвореното пространство глас. — Знаем, че има болест сред лагера, Бруър. Предполагам, че има също и крадци, които крадат принадлежностите на другарите си. И какво от това? — той се огледа за реакцията на околните, сякаш очакваше от тях да го изхвърлят навън на дъжда.

Съмърсет поклати глава и предпочете да пренебрегне този изблик заради по-важните им задачи.

— Чакаме заповедта да тръгнем, милейди. Днес ли ще бъде това? Отнема време да се събере лагерът, а светлината вече си отива. Бих искал хората ми да са готови за тръгване.

В шатрата настъпи тишина, всеки един от мъжете се обърна, за да улови отговора на Маргарет. Между веждите ѝ се появиха две отвесни бръчки и Дери забеляза, че, както стоеше, тя подръпваше кожичката край нокътя на палеца си с показалеца на дясната си ръка. Разбираше безпокойството ѝ при толкова много старши благородници, вперили поглед в нея. Тя бе онази, която настоя да ѝ се подчиняват, като насила им наложи ранга и правото си на това. И това беше цената — че трябва да издаде заповед, която можеше да ги прати всичките на смърт. Всеки присъстващ там имаше и лична причина да влезе в бой срещу Йорк, но отговорността беше нейна, за съпруга и за сина ѝ.

Тя отвори уста да заговори, но потуши звука, който излезе от гърлото ѝ в дълга въздишка. Беше станала свидетел на ужасната касапница на Блоър Хийт, беше видяла цели армии, разкъсани и разбити от Нортхамптън, Уорик и Марч. Бе изминала стотици мили, за да събере достатъчно мъже, които да тръгнат за Лондон и да спасят краля. Но много преди да са готови, Йорк бе дошъл на север.

Налагаше се да вземе решението заради неговото присъствие. Тя трябваше да рискува всичко. Пръстът, който чоплеше палеца, стана по-настойчив и Дери чуваше как стърже в нокътя. Сърцето му се късаше за нея в настъпилата продължителна тишина. Беше се спазарила с Тюдорите и с шотландците, за да спечели подкрепата им. Беше им обещала собствения си син, заложила бе на един кон собственото си бъдеще. Той си представяше какъв страх би могла да изпитва да хвърли заровете още един път. Ако Йорк отново успееше да разгроми мъжете, събрани в тази шатра, тя нямаше какво повече да даде.