Света троица [Войните на Розите-2]

Огледа се наляво и надясно, като се увери още веднъж, че се придържа към линията, очертана от лампите. Те се простираха докъдето му стигаше погледа и в двете посоки, както армията навлизаше все по-навътре в гората. Съмърсет беше заповядал по периферията да пазят тишина, въпреки това мъжете псуваха и ругаеха, щом някой клон ги удряше през лицето, отместен от вървящите пред тях. Единствено мъжете в доспехи можеха да преминат през най-гъстите места, макар че дори и на тях се случваше да заклещят крак, а когато падаха, вдигаха шум до небесата. Дери забели очи възмутен, когато един от тях стори точно това на четирийсетина крачки от него — рицар, изруга с пълен глас, изкълчвайки крака си. Ако целта им не беше толкова сериозна, Дери би успял да види смешното в това. Сега обаче трябваше да куцука мрачно напред с останалите и имаше чувството, че всеки трън или шибащ клон, всяка изненадваща дупка или движение в мокрите листа изсмуква част от силите му. Беше по средата на зимата и нощите бяха най-дълги, но тази точно нощ сякаш нямаше край.

Линията на лампите се придвижваше. От клоните на дърветата капеха едри капки, които напояваха дрехите им. От известно време дъждът бе спрял, но под гъстата зеленина над главите им капките продължаваха да валят и удължаваха нещастието им. Единственият светъл лъч за Дери дойде, когато мъже като онзи надут задник Клифорд трябваше да слязат от конете и да бъхтят пешком заедно с останалите. Надяваше се глупакът да попадне в тунелите на някой язовец или пък, още по-добре, да го ухапе нещо отровно.

Не късметът бе поставил съгледвачите им около замъка Сандъл, които да следят за войските на Йорк. Дери Бруър беше изпратил тези мъже още преди няколко дни, макар че, когато го предложи, Клифорд бе изсумтял неодобрително и го бе изгледал презрително. Но докато съгледвачите се върнат и съобщят за войските на Йорк, онзи се беше покрил и Дери не успя да се наслади как се гърчи от неудобство.

Гъстите облаци закриваха луната и звездите, дори и погледът им да си пробиеше път през короните на дърветата, които сигурно са изглеждали съвсем същите преди още римляните да дойдат по тези земи. Дери се чувстваше все по-изтощен, а и се притесняваше, че може съвсем да изпуснат крепостта в тъмнината или още по-лошо — да излязат на прочистената земя около нея точно когато слънцето изгрее. Никога не беше виждал с очите си замъка Сандъл и беше трудно да направи план, без да има подробностите.

Вгледа се за миг в лампата си и провери дали свещта вътре не догаря. Видя, че фитилът е потънал в локва от разтопен восък, и зарови в торбите си за замяна. Много по-лесно беше да запалиш нова свещ от старата, отколкото да се мъчиш да произведеш искра с кремък в тъмното или пък да отидеш до съседа си. Без да спира, той отвори страничната вратичка и бръкна вътре. Сега виждаше мъжете около себе си по-ясно, съзря редица промъкващи се шотландци, като всички в миг се обърнаха да видят кой ги осветява. После духна вятър и угаси свещта му, а той започна да ругае.

— По-тихо там! — скара се някой на около двайсет крачки зад него.

Разпозна гласа на Клифорд и изпита желание, както беше пълна тъмнина, да се върне и хубавичко да го цапардоса, без онзи да може да го види. Вместо това стисна челюст и се придвижи до най-близката до него разлюляна лампа.

Стотици мъже го следваха по петите и имаха нужда от точицата светлина, която той излъчваше, за да не изгубят пътя. Без него те щяха да се отклонят, да изчезнат в непроходимата гора и никой повече нямаше да ги види.