Света троица [Войните на Розите-2]

— Не завиждам на хората отвън — мрачно рече Йорк, — но Сандъл е твърде малък за толкова много войници. Уорик ще трябва да лагерува на прочистената земя, когато дойде. Не мисля, че бихме могли да вместим още дори и един мъж зад тези стени.

— Сега мъжете от Кент ще видят какво значи истинско време — бодро отвърна Солсбъри. — Само се надявам да си носят храна — той посочи към подносите и забеляза, че бяха празни. — Господи, Ричард. Надявам се, че имаш достатъчно зимнина. Тези лакомници ще ти изядат и ушите.

Той се обърна, очаквайки да види усмивка по лицето на приятеля си. Но, за негова изненада, Йорк изглеждаше притеснен.

— Казах на готвачите да нахранят колкото могат повече хора. Но чак осем хиляди! Едно ядене и килерите и складовете са празни. Утре ще изпратя ловни дружини, ако дъждът малко отслабне.

Солсбъри усети, че се прозява, и същевременно се усмихна, тъй че челюстта му изпука.

— И ти трябва да поспиш, Ричард! Гладен или сит, трябва да почиваш. И двамата не сме вече млади както едно време.

— А, ти си по-стар с няколко години, старче — отвърна Йорк. — Така или иначе, съмнявам се, че ще заспя, притеснен съм.

— Е, аз пък не мога да стоя буден — рече приятелят му и пак се прозя широко. И ръката, която вдигна към устата си, даде пример на околните, които изкопираха движението му и започнаха да се настаняват за сън кой където свари, бутаха се и ругаеха, за да се домогнат до най-добрите места край огнището. Кучетата вече се бяха свили на кълбо и замъкът бе притихнал, тъй че тишината на зимната нощ завладя всички.

— Отивам в леглото тогава — каза Солсбъри. — Ако не ме болят твърде много костите на сутринта, ще ти донеса един хубав елен. Ще го изпечем на двора за всички ония, дето не получиха пълна порция тази вечер.

Йорк за миг вдигна очи от картите и се усмихна, а по-старият мъж му намигна и тръгна да си пробива път през налягалите мъже.