![Света троица [Войните на Розите-2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/9/8/2/sveta-troica-vojnite-na-rozite-2-download.jpg)
Света троица [Войните на Розите-2]
- Автор: Иггульден Конн
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Света троица [Войните на Розите-2]». Краткое содержание книги:
Йорк го изгледа кръвнишки, като на мига освободи задъхания войник и поръча да изпратят друг по същия път. Нуждаеше се от своите морски кончета повече от всякога сега, когато такава огромна армия беше тръгнала срещу него.
— Не, не са — твърдо възрази той. — Дори зимата да потисне духа на половината от кентските мъже, Уорик ще доведе шест хиляди или повече. Синът ми има три хиляди със себе си — говореше монотонно, като междувременно преценяваше шансовете им.
Ако извикаше обратно Едуард, на уелската граница нямаше да остане никой, който да се изправи срещу Тюдорите. Всичко зависеше от това колко са тръгнали с Уорик и на какво разстояние бяха от тях. Йорк тихичко изруга и Солсбъри кимна.
— Имаме нужда от крепост — обяви той. — Някъде, където да чакаме в безопасност. Мидълхам е твърде далеч и е прекалено малка за осем хиляди войници.
— Тогава Сандъл — предложи Йорк. — На не повече от четири левги от това място е.
— Може армията на кралицата вече да е минала оттам — възрази Солсбъри. — По̀ бих тръгнал на запад или на север, може би обратно към Лъдлоу дори.
— Ще ни покосят, преди да сме стигнали — Йорк силно разтри лицето си, сякаш да възвърне към живот плътта си. — Аз не бих предизвикал съдбата повторно. Не. Никой от другите съгледвачи не се върна. Можем да стигнем до замъка Сандъл. Той е почти като остров, крепост на хълма, и е лесен за защита. Ще ни свърши работа.
— Не ми харесва, че поемаме такъв риск — твърдо заяви Солсбъри. — Искаш от мен да се запътя право в ръцете на врага, който ни превъзхожда двукратно.
Той се стресна от изненада, като чу как Йорк се смее и рязко вдишва, пълнейки гърдите си с въздух.
— Аз съм си у дома. Накараха ме да вървя през бури и дъжд, но точно заради това се чувствам по-силен. Тази година си отива и този последен, голям лов с нея. Сандъл е само на няколко мили. Не се боя от твоя „риск“, нито от движението на враговете си, все едно колко от тях са ми довели — Йорк поклати глава с ехидна усмивка. — Няма да бягам. Нито днес, нито в някой друг ден. Това, че бях принуден да напусна Лъдлоу, ми стига за един живот. Казвам ти, повече няма да им обърна гръб.
Очите му гледаха студено в очакване на отговор и се чудеше дали Солсбъри ще продължи да спори, докато времето, което им беше толкова необходимо, се изнизваше.
— Четири левги до Сандъл? Сигурен ли си? Дванайсет мили? — отрони най-сетне другият. Йорк се усмихна на приятеля си.
— Не повече от това, заклевам се. Когато бях момче, яздех от Йорк до пазара в Шефилд с баща ти. Познавам тези земи. Ще сме в безопасност зад стените на Сандъл, преди слънцето да е започнало да залязва.
— Тогава засили темпото — отвърна Солсбъри. — Не можем да накараме слънцето да стои на едно място.
Армията, лагеруваща край стените на Йорк, беше най-голямата, която Дери Бруър някога бе виждал. Въпреки това той продължаваше да нервничи, гризеше със зъби една инфектирана драскотина на пръста си, притискаше сгорещеното място и плюеше, когато усетеше горчивина в устата си. Над огромната шир от палатки и мъже, които страдаха от непрекъснатата влага, надвиснаха буреносни облаци. Изкопали бяха отходни канали, но само за една нощ проливни дъждове те се наводниха и из целия лагер се понесе мръсотия, която се смеси със застоялата вода. Върлуваха и болести, тъй че по всяко време поне стотина мъже започваха да стенат и да изпразват червата си със смъкнати до глезените клинове или галски бричове. По някаква причина шотландците страдаха повече от останалите, чувстваха се съсипани от този странен бич и докато болестта ги изгаряше, силите им бяха отслабени като на деца.
Дери слезе от коня край шатрата на кралицата, най-голямата единична структура в равнината. Предаде юздите на Възмездие на един слуга, като отдели момент да му обясни за отчаяния копнеж на животното към сбръчкани зимни ябълки, ако случайно се намереше подобно нещо наоколо. Показа му едно сребърно пени като обещание и влезе, за да присъства на военния съвет. Чу гласовете на Маргарет и лордовете ѝ няколко крачки преди да влезе.
Вътре шумът от дъжда беше много по-силен. Шатрата пропускаше вода на поне десетина места и капките капеха в съдовете с тъпо почукване, а въздухът тежеше от влага. Полевите мангали, сложени върху мокри постелки, изпускаха кълбета от дим и прибавяха към атмосферата задушлив мирис на въглища и пукането на зелено дърво. Дери разстла наметката си да съхне върху една пейка и приближи, почти незабелязан, за да ги слуша.
Лорд Клифорд бе в центъра на дискусията — нисък мъж с фино телосложение и изящни мустаци, дето сигурно трябваше да се подкастрят всеки ден, за да запазят формата си. Макар че беше само един от дузината по-маловажни барони в това множество, той смело използваше смъртта на баща си в битката при Сейнт Олбънс с мъже като Съмърсет и Пърси. Заради тази споделена загуба те бяха предоставили място на Клифорд на своята маса и му бяха дали власт, далеч надхвърляща тази, която прилягаше на ранга му.