Света троица [Войните на Розите-2]

Графът потръпна при мисълта, че би могъл да прекара нощта навън. Те всички бяха млади, разбира се, но в края на декември студът беше направо брутален. Тази мисъл го накара да вдигне поглед към кулата, вече озарена в златисто. Трима мъже стояха на най-високото и оглеждаха прочистената земя около крепостта, брулени от вятъра, който сигурно ги пронизваше до мозъка на костите им. Преди да изгрее слънцето, не им позволяваха да ползват дори мангал от страх, че светлината му ще отслаби способността им да следят за врага. Мъжете се обърнаха бавно, докато той ги наблюдаваше, обгръщайки с поглед всички посоки, без следа от тревога на лицата им.

Графът спря един капитан и му прехвърли отговорността да организира ловна дружина. Една от привилегиите на ранга му беше, че трябваше просто да стои и да чака, издухвайки дълги облаци от пара през дланите си, докато мъжът изпраща разсилни до конюшните и търси доброволци, дето щяха първи да си изберат от месото, което успееха да осигурят. Трийсетина мъже вдигнаха ръка, а числото им се утрои, щом новината се разнесе.

Солсбъри прекоси откритото пространство, докато те се събираха при портала, и закопча наметалото си на врата, загръщайки се в дебелите му гънки. Когато беше млад, онези, дето се оплакваха от студа, му се струваха по-слабосилни от него. Тогава просто не го беше чувствал по начина, по който те сигурно са го усещали, но отминалите години бяха отнели голяма част от закалката му. Вятърът сякаш проникваше над стените, блъскаше и брулеше мъжете, тъй че те залитаха от неговата сила. Небето поне беше ясно, малко благоволение на съдбата. Преди още слънчевите лъчи да се разпрострат из двора, Солсбъри вече се бе качил на коня си заедно с трима рицари капитани и двеста мъже, които чакаха на крака, за да подгонят дивеча. Той със задоволство забеляза, че неколцина носеха лъкове и колчани. Щеше да им дотрябва всичко, което намерят, за изхранването на толкова хора в замъка, от птиците и зайците дори до лисиците или вълците, дето са имали нещастието да им пресекат пътя. Кухненските скари биха поели всяка живинка за печене, макар че той много се надяваше да донесе някоя сърна или елен.

Войниците при портала подсвирнаха на онези горе на кулата. Те се взряха за последен път, преди да им извикат: „Чисто е!“. Избутаха масивната дървена врата навън и малката портичка се вдигна. Шестима войници спуснаха навън подвижния мост на мястото му върху рова.

Солсбъри се загледа в подгизналото поле отвъд външния ров и локвите вода, които блестяха на утринното слънце. Метна се на коня още щом първите редици от стрелци излязоха, като си бъбреха и се смееха. Гората, на която никога не е било позволявано да приближи твърде близко до замъка, лежеше пред тях в края на половин миля открито пространство — изкуствена линия, маркирана от горските пазачи векове преди тях.

Щом вратата се отвори, всеки мъж вътре сякаш се стегна, изведнъж усетил се уязвим, и ръцете се плъзнаха към дръжките на мечовете, а стотиците, дето лежаха, се изправиха. Солсбъри излезе и почувства как сърцето му бие по-бързо от чиста радост и как раздвижването носи живот в крайниците му, а кръвта протича из цялото му тяло. Бедрените кости го боляха силно, но той не обръщаше внимание, загледан напред за най-доброто място, където да навлезе сред дърветата. Около него и зад него двеста мъже се затичаха, задъхани, дърпаха лъкове и подвикваха на приятели. Зад тях вдигнаха подвижния мост и под него зейна бездна. Малката порта бе завинтена обратно в леглото си в камъните и вратите на замъка бяха затворени и залостени отново. Той извърна поглед назад към крепостта и видя как един от стражите на кулата вдига ръка. Отвърна му със същия жест, докато ловната дружина пресичаше прочистената земя и приближаваше линията на дърветата, все още потънали в дълбока сянка.