Повелител на сенките [bg]

Къщата, която бяха видели от града, бе сгушена между скалите, а заостреният връх на каменната църква се издигаше зад нея. Когато наближиха, Ема усети силата на магическото й прикритие, почти като стена, която я отблъскваше.

Джулс също беше забавил крачка.

— Тук има табелка. Пише, че мястото принадлежи на Националния тръст. Достъпът за външни лица е забранен.

Ема направи физиономия.

— Това обикновено се отнася до местните хлапета, които се събират вътре и са осеяли мястото с опаковки от шоколад и бутилки от алкохол.

— Не знам. Магическото прикритие е доста силно… не само визуално, но и емоционално. Ти също го усещаш, нали?

Ема кимна. От къщурката сякаш струяха вълни, които казваха стой надалеч, опасност и тук няма нищо интересно. Малко приличаше на това, да ти крещи някой непознат в автобуса.

— Хвани ме за ръка — каза Джулиън.

— Какво? — Ема се обърна изненадано. Джулс беше протегнал ръка и тя видя бледите петна от цветни моливи върху кожата му. Той размърда пръсти.

— Заедно ще ни е по-лесно да преминем. Съсредоточи се върху това, да го изтласкаме назад.

Ема улови ръката му, приемайки шока, който премина през тялото й при допира му. Кожата му беше топла и мека, загрубяла там, където имаше стари мазоли. Пръстите му стиснаха нейните.

Двамата поеха напред, през портата и по пътеката, отвеждаща до входната врата. Ема си представи магическото прикритие като завеса, нещо, което можеше да докосне. Представи си как я дръпва настрани. Беше трудно, като да вдигне нещо тежко само с ума си, ала силата на Джулиън преливаше в нея, през пръстите и китката й, нагоре по ръката, чак до сърцето и дробовете й.

Тя се съсредоточи до краен предел и почти нехайно отметна магическото прикритие, запращайки го с лекота настрани. Начаса къщурката дойде на фокус пред тях: прозорците изобщо не бяха заковани, а бяха здрави и чисти, входната врата бе прясно боядисана в яркосиньо. Дори бронзовата брава изглеждаше полирана наскоро. Джулиън я натисна и вратата се отвори, приканвайки ги да влязат.

Усещането, че нещо се опитва да ги прогони от къщурката, си беше отишло. Ема пусна ръката на Джулиън и пристъпи вътре. Беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било, и тя извади руническия си камък, оставяйки светлината му да се разлее около тях.

Зад нея Джулиън подсвирна тихичко от изненада.

— Това място изобщо не изглежда изоставено. Ни най-малко.

Намираха се в малка, красива стая. Дървено легло с колони стоеше до прозорец с изглед към селцето под тях. Мебели, които сякаш бяха боядисани на ръка в сини, сиви и меки морски багри, бяха разпръснати наоколо, сред изобилие от парцалени черги.