Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Дните се нижеха монотонно. Отмина януари и настъпи февруари. Снежните бури се вихреха една след друга. Ветровете духаха неумолимо. Мери намрази Тетли. Понякога мразеше и Стивън. Много по-лесно беше да мразиш, отколкото да обичаш, а Господ й беше свидетел, тя имаше причини да го ненавижда. Пламъкът на гнева никога не гореше дълго. На негово място винаги се появяваше неудържим копнеж.
Мери хранеше нероденото бебе и го обичаше нежно.
Тялото й се беше променило. Докато беше по туника, се забелязваше само, че гърдите й са нараснали, но когато беше гола, Мери с удоволствие разглеждаше малката издатина на корема си. Имам поне това бебе, помисли си тя. Вече обичаше от все сърце детето си. Мислеше закрилнически и майчински за него. Не беше луда, но тъй като беше съвсем сама, понякога му говореше и му пееше стари галски балади. Слугите я гледаха уплашено, а икономката я съжаляваше. Знаеха, че тя очаква дете, защото Мери не се опитваше да прикрива състоянието си. Когато я виждаха да шепне на себе си и на бебето, те се кръстеха или правеха древни езически знаци и гледаха да избягат. Мери не се интересуваше какво си мислят. Знаеше, че ако не е това дете, ще загуби всяка надежда, а нищо чудно и разсъдъка си.
Мери загуби представа колко дни са изминали, но снегът бе престанал да вали. Икономката заяви, че зимата е била много сурова. Сега само духаше от време на време, но един следобед лъчите на слънцето проникнаха през ниските гъсти облаци. А един ден, когато Мери бе излязла да подиша малко чист въздух на двора, видя, че в калта са израснали няколко зелени стръка трева.
Вдигна глава и погледна небето. То беше бледо и съвсем светлосиньо, но независимо от това беше ясно. Слънцето грееше ярко и беше чисто жълто. Мери се усмихна. Вече беше март. Долавяше аромата на пролетта във въздуха. Пое си дълбоко дъх. Угнетеността й изчезна мигновено. Беше преживяла дълга, тъмна и ужасяваща зима. Изведнъж се изпълни с надежда. Пролетта означаваше подновяване и повторно раждане на всичко. Поне можеше да очаква по-приятни дни, а с настъпването на лятото и раждането на детето си. Сърцето й подскочи от радост при тази мисъл.
Скоро Стивън щеше да дойде.
— Милейди, конници!
Мери погледна стража от подиума, на който седеше сама и обядваше. Изпусна ножа от вълнение.
— Конници?
— Много са далеч, за да разбера кои са, но са голям отряд и имат знаме, милейди — каза мъжът. Току-що беше дотичал от единствената наблюдателна кула и не му беше останал дъх.
Мери не помръдна, но сърцето й заби толкова силно, че й прилоша. Това е Стивън. Знаеше си, че ще дойде. О, боже, знаеше си. Душата й се изпълни с възторг, въодушевление и страх. О, боже, трябваше веднага да се приготви! Трябваше да си го върне!
Мери скочи на крака. Беше бременна в петия месец, но тъй като беше с дребно тяло, състоянието й още не личеше, когато беше облечена. Той, разбира се, веднага щеше да забележи, че е наддала малко на тегло. Лицето й беше по-пълно, а гърдите — по-големи. Изведнъж Мери се уплаши много. Ами ако не бе хубава, както преди?
Втурна се нагоре по стълбите и влетя в стаята си, за да избере подходящи дрехи и да приглади косата си под покривалото за главата. След това застина. Стивън много обичаше косата й. Омъжените жени никога не носеха косата си разпусната, но косите й бяха най-хубавата част от нея, след като си беше загубила фигурата. Мери се поколеба… Щеше да я пусне. Сърцето й гръмко биеше, а ръцете й трепереха. Бързо махна фибите и я разпусна. Косата й се спусна като някакъв буен, бляскав, слънчевозлатист водопад до кръста й. Мери беше сигурна поне в едно: косата й никога не беше изглеждала по-хубава. Обаче ръцете й продължаваха да треперят, докато я сресваше.
Скоро така се изнерви, че й се зави свят. Чу, че някакви мъже влизат в залата долу. Опита се да си поеме няколко пъти дълбоко дъх. О, боже. Ами ако още я мразеше?
Мери спря пред вратата на стаята си и се замоли бързо и безмълвно. След това изправи раменете си и вдигна гордо глава. Отвори тежката врата, спря за миг така и тръгна бавно по стълбите.
Влезе в залата и спря. Очите й се разтвориха невярващо. На масата седеше мъж, но той не беше Стивън. Вместо него на подиума се беше разположил като господар на Тетли принц Хенри. Усмихна се, когато я видя. В усмивката му се четяха всичките му намерения. Беше дошъл да я навести в изгнанието й, както беше обещал в онази тъмна самотна нощ при стените на Олнуик.