Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Но леди Елена беше по-права от Мак Набс, като смяташе, че тия същества, макар и да се намират на най-ниското стъпало на човешкото развитие, са надарени с човешка душа. Между животното и австралиеца съществува непроходимата пропаст, която разделя видовете. С основание Паскал бе казал, че човек не е никога животно. Вярно е обаче, че той добавяше не без мъдрост — „но също не е и ангел“.
Обаче леди Елена и Мери Грант не бяха съгласни с добавката на великия мислител. Тези състрадателни жени слязоха от колата, подадоха ласкаво ръка на тия нещастни създания и им предложиха храна, която диваците погълнаха с отблъскваща лакомия. Туземците сигурно бяха взели леди Елена за божество, защото, според тяхната религия, белите са бивши черни, които са побелели след смъртта си.
Но пътешественичките изпитаха състрадание най-вече към жените. Нищо не може да се сравни с положението на австралийката. Природата мащеха я е лишила от всякакъв чар. Тя е робиня, открадната насила, която за сватбата си не получава друг подарък освен удари с „уади“ — тояга, която съпругът господар здраво стиска в ръката си. От този момент тя бързо и преждевременно застарява, защото е натоварена с всички тежки работи на скитническия им живот. Тя носи заедно с децата си, обвити в цедило от тръстика, ловните и риболовните принадлежности, както и запасите от phormium tenax, с които плете мрежите. Тя е длъжна да доставя храна на семейството, като се изкачва дори до върховете на дърветата, за да лови гущери, двуутробки и змии. Тя събира дърва за огнището, кърти кори за палатката, с една дума, тя е нещастно товарно животно, което не познава почивка и яде само след господаря си отвратителните останки, от които той се отказва.
В този момент някои от тия нещастници, лишени от храна може би от дълго време, се мъчеха да подмамят птички, като им подхвърляха зърна.
Те лежаха върху горещата земя, неподвижни като мъртви, и чакаха с часове някое наивно птиче да се доближи толкова близо, че да могат да го хванат. Изкуството им да ловят птици не отиваше по-далеч и трябваше да бъдеш австралийско пернато, за да се хванеш в такъв капан.
Все пак туземците, успокоени от приветливостта на пътешествениците, ги заобиколиха и се налагаше да се пазят от техните изключителни крадливи наклонности. Говорът им беше креслив и изпълнен с шумове, произведени от езика. Той наподобяваше животински крясъци. Все пак гласът им се пречупваше често в меки, галещи тонове. Те повтаряха постоянно думата „ноки, ноки“, придружавайки я с изразителни жестове, които я поясняваха. Тя значеше „дайте ми, дайте ми!“ и се отнасяше и до най-дребните предмети на пътешествениците. Мистър Олбинет употреби доста усилия, за да защити отделението за багажите и главно припасите на експедицията. Тия изгладнели нещастници отправяха към колата страшни погледи и показваха остри зъби, които може би се бяха забивали и върху късове човешко месо. Няма съмнение, че в мирно време мнозинството австралийски племена не са човекоядци, но малко са диваците, които биха се отказали да вкусят месото на победения неприятел.
По молба на леди Елена Гленарван нареди да се раздаде храна. Туземците разбраха намерението му и изразиха с такива демонстрации възторга си, че биха трогнали и най-коравото сърце. Те нададоха рев, подобен на рева на хищните животни, когато пазачът им носи дневната храна. Без да се дава право на майора, трябва да се признае, че тия същества не бяха много далеч от животните.
Мистър Олбинет, като благовъзпитан човек, сметна, че трябва да раздаде храна първо на жените, но тия нещастни създания не смееха да ядат преди страшните си мъже, които се нахвърлиха върху бисквитите и сушеното месо като върху плячка.
Мери Грант, при мисълта, че баща й е може би пленник на също такива диви туземци, почувствува как очите й се изпълват със сълзи. Тя си представяше всичко, което можеше да изстрада един човек като Хари Грант, пленник на тия чергарски племена, изложен на нищета, глад и изтезания.
Джон Манглс, който я наблюдаваше с най-голямо внимание, отгатна мислите, които я измъчваха, и предугаждайки желанието й, се обърна към боцмана на „Британия“.
— Еъртън — запита той, — от ръцете на такива диваци ли избягахте?
— Да, капитане — отговори Еъртън. — Всички племена от вътрешността си приличат, само че тук вие виждате само една шепа от тия нещастници, докато по бреговете на Дарлинг живеят многобройни племена, начело на които стоят главатари, облечени в страшна власт.