Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Това беше много преди Джерун да спаси живота на краля. Как е могъл да си позволи магията, нужна да обвърже душата ти към тялото?
— Мисля, че го нарече услуга.
Шурк се извърна към вратата.
— Тази ли е за кабинета му?
— Не, това е стаята, в която си ляга с любовниците си. Ти търсиш ей тази тук.
— Възможно ли е някой да ни чуе в момента, Харлест?
— Не. Стените са дебели.
— Последен въпрос. — Шурк го погледна изпитателно. — Защо Джерун не те е обвързал с магия за вярност?
На бледото му лице се изписа изненада.
— Ами… нали сме братя!
Преодоляха алармите и влязоха в кабинета на Финад Джерун Еберикт.
— Той не държи много пари тук — каза Харлест. — Предимно платежни нареждания. Разпръсва си богатството, за да го защити.
— Много разумно. Къде му е печатът?
— На бюрото.
— Много неразумно. Направи ми услуга и почни да ги събираш тези нареждания. — Шурк отиде до бюрото и вдигна масивния, пищно украсен печат и дебелите восъчни отливки, струпани до него. — Този восък е с уникален цвят, нали?
— О, да. Много плати за него.
Харлест отиде до една от стените, смъкна един гоблен и се видя малка вратичка. Той обезвреди няколко жички и я отвори. В нишата освен купчина ръкописи имаше малка инкрустирана със скъпоценни камъни кутия.
— Какво има в кутията? — попита Шурк.
Харлест я вдигна и й я подаде.
— Парите му в брой. Както казах, никога не държи много.
Тя огледа закопчалката, увери се, че няма клопка, завъртя я и вдигна капачето.
— Не били много ли? Харлест, тази кутия е пълна с диаманти.
Той се приближи, награбил цял наръч свитъци.
— Така ли?
— Мисля, че е осребрил поне няколко акции.
— Сигурно е. Обаче защо?
— За да ги използва за нещо много скъпо. Е, ще трябва да се оправи без тях.
— Джерун много ще се ядоса. — Харлест поклати глава. — Ще побеснее. Ще почне да ни гони и няма да спре, докато не ни намери.
— И тогава какво? Изтезания? Ние не изпитваме болка. Или ще ни убие? Ние вече сме умрели…
— Ще си прибере парите…
— Няма да ги намери, ако вече не съществуват.
Харлест се намръщи.
Шурк се усмихна, затвори кутийката и я заключи.
— Не че на нас ни трябват, нали? Това е все едно да хвърлиш Джерун от терасата или да го бутнеш по стъпалата — само че финансово вместо физически.
— Ама той ми е брат…
— Който те уби, но не ти позволява да умреш.
— Вярно.
— Значи излизаме през терасата. Имам един приятел, който скоро ще започне друга отвличаща атака. С мен ли си, Харлест?
— И ще ми направят остри нокти, нали?
— Обещавам.
— Да вървим тогава.
Вече почти се съмваше и земята димеше. Кетъл седеше на един изгърбен корен и гледаше бавно влачещия се през сухата трева около дървото крак — мъжът беше изгубил ботуша си при борбата. Тя видя как пръстите се размърдаха миг преди черната пръст да ги погълне.
Беше се борил упорито, но след като челюстта му беше отпрана и гърлото му се напълни с кръв, съпротивата му не продължи дълго. Кетъл облиза пръстите си.
Добре че дървото все още беше гладно.
Лошите под земята бяха започнали лова си, дращеха, пълзяха и убиваха всичко по-слабо. Скоро щяха да останат само шепа, но те щяха да са най-лошите. И тогава щяха да излязат.
Не го очакваше с охота. А тази нощ се помъчи много, докато намери жертва по улиците, някой с лоши помисли, озовал се там, където не трябваше да бъде по причини, които не бяха добри.
Наистина ставаше все по-трудно. Тя прокара оцапаните си с кръв пръсти през мръсната си коса и се зачуди къде ли са изчезнали всички престъпници и шпиони. Беше странно. И обезпокоително.
А приятелят й — онзи, който беше заровен под най-старото дърво — й беше казал, че е в капан. Не можеше да продължи повече, дори и с нейна помощ. Но помощ идваше, макар да не беше сигурна, че ще дойде навреме.
Замисли се за онзи мъж, Техол, който се беше отбил предната нощ, за да поговорят. Изглеждаше съвсем добър. Надяваше се да я навести отново. Може би той щеше да знае какво да направи… Завъртя се върху корена и се загледа към квадратната кула… Да, може би той щеше да знае какво да направи. След като кулата вече бе мъртва.
11.