Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Джордж Буш беше първият американски президент от времето след Джон Кенеди, който сам се беше сражавал. Виждал бе убити в битка американци. Но за него имаше нещо особено отвратително, особено отблъскващо в мисълта за млади бойци, които се гърчат в последните мигове от живота си, докато газ разкъсва белодробните тъкани и парализира нервната система.
— А как ще употреби отровния газ? — попита той.
— Според нас има четири възможности, господин президент. Очевидната е бомби, пуснати от изтребители и ударни бомбардировачи. Колин Пауъл току-що е разговарял с Чък Хорнър в Рияд. Генерал Хорнър твърди, че са му необходими трийсет и пет дни неспирна въздушна война. След двайсет нито един иракски самолет няма да стига до границата. На трийсетия ден нито един иракски самолет няма да може да остане във въздуха повече от шейсет секунди. Казва, че гарантира това. В противен случай можете да му вземете звездите.
— А останалото?
— Саддам разполага с много ракетни установки. Това сякаш е втората възможност.
Иракските ракетни установки бяха съветско производство на основата на старите Катюши от Втората световна война. Сега много усъвършенствани, тези ракети, изстрелвани в бърза поредица от „пакет“, разположен на камион или стационарно, имаха обсег от 100 километра.
— Естествено, господин президент, поради своя обсег те ще трябва да се изстрелват от територията на Кувейт или от иракската пустиня на запад. Смятаме, че самолетите Джей-СТАР ще ги открият на своите радари и те ще бъдат обезвредени. Иракчаните могат да ги прикриват колкото си щат, но металът ще ги издаде.
Колкото до останалото, Ирак разполага със запаси от снаряди, заредени с бойни газове за танковете и артилерията си. Обсег под трийсет и седем километра. Знаем, че запасите са вече на място и че при този обсег те трябва да са в пустинята — няма как да се прикрият. Момчетата от авиацията са убедени, че могат да ги намерят и унищожат. И най-сетне имат и ракети Скъд. За тях следят непрекъснато, дори в момента, в който разговаряме.
— А предпазните мерки?
— Взети са, господин президент. С оглед на възможно нападение с антракс всички войници са ваксинирани. Англичаните също. А всички чинове имат противогази и противогазови наметала. Ако се опита…
Президентът стана, обърна се и се загледа нагоре към герба. Гологлавият орел, стиснал в ноктите си стрелите, отвърна на погледа му.
Преди двайсет години беше видял онези ужасни чували за трупове с ципове, който се връщаха от Виетнам, и знаеше, че още повече такива чували са складирани в дискретни контейнери без надписи под саудитското слънце.
Дори при всички предпазни мерки щеше да има частици непокрита кожа, някои войници няма да успеят да се доберат до противогазите си и да ги нахлузят навреме.
Следващата година трябваше да се бори за преизбирането си. Но не там беше въпросът. Независимо дали щеше да победи или да загуби, той нямаше намерение да влезе в историята като американския президент, обрекъл десетки хиляди войници на смърт, и то не както във Виетнам, в течение на девет години, а само за няколко седмици или за дни.
— Брент…
— Да, господин президент.
— Джеймс Бейкър ще се срещне скоро с Тарик Азиз, нали?
— След шест дни в Женева.
— Помоли го, ако обичаш, да дойде при мен.
През първата седмица на януари, за първи път от много време, Едит Харденберг започна да се забавлява, наистина да се забавлява. Доставяше й удоволствие да разглежда и да обяснява на младия си приятел чудесата на културата, които се криеха в нейния град.
Винклербанк разрешаваше на своя персонал четири дни ваканция, която включваше Нова година; след това се наложи да планират културните си заниманията вечерта, а това все пак им оставяше театралните представления, концертите и рециталите, или за уикендите, когато музеите и галериите бяха отворени.
Прекараха половин ден в Югендщил, възхищавайки се на ар нуво, и още половин ден в Сецесиона, където има постоянна изложба на творби от Климт.
Младият йорданец беше очарован и възбуден, от него се лееше непрекъснат поток от въпроси и Едит Харденберг се зарази от неговия ентусиазъм, очите й блестяха, докато обясняваше, че има друга чудесна изложба в Кюнстлерхаус, която непременно трябва да видят следващия уикенд.
След като посетиха изложбата на Климт, Карим я заведе на обяд в „Ротисри Зирк“. Тя възрази срещу големия разход, но новият й приятел обясни, че баща му бил богат хирург в Аман и не се скъпял с парите, които му дава.
Колкото и да беше невероятно, тя му позволи да й налее чаша вино и пропусна да забележи, че той я наля догоре. Говорът и стана по-възбуден и на бледите й страни изби лека червенина.