Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Тъкмо минаваше край дома на йезуитите на улица „Гарднър“, и нехайно се почуди кой ли би бил неговият прозорец, ако някога встъпи в ордена. Сетне тутакси се почуди и на нехайното си любопитство, и на отчуждеността на своята душа от това, което си бе втълпил, че е нейната светая светих; удиви го колко нищожна се бе оказала властта на всичките тези години, прекарани в ред и послушание, и то тъкмо в мига, когато една решителна и безвъзвратна крачка грозеше веднъж завинаги — и тук, на земята, и отвъд, във вечността — да го лиши от свобода. Гласът на директора и на неговите придумки за гордата мисия на църквата и тайните и властта на свещенството изново изплуваха в паметта му, ала душата му се бе отвърнала от всичко това и оставаше глуха. Сега той вече знаеше, че увещанията не са били нищо друго освен изтъркана, формална проповед. Той никога не ще кади с кадилница в олтара. Не е роден да се обвързва в светски и църковни мрежи. Не чува мъдрите съвети в словата на отеца. Не. Той бе орисан сам, независимо от другите, да намери своята собствена мъдрост и да опознае мъдростта на другите, като сам се скита по света сред поставените примки.

Примките напреде му бяха пътищата на греха. Нека пада! Часът не бе ударил още, но той знаеше, че ще падне — мълком, само в миг! Трудно, непосилно трудно бе да устоиш! И той усети неизбежното, безмълвно грехопадение на душата си в грядущето: надолу, надолу, надолу падаше тя… не, не, още не бе паднала, но всеки миг, аха-аха, ще се продъни в ада.

Прекоси моста над Толка и погледът му равнодушно спря на овехтелия син параклис на светата Дева, кацнал като петел на купище всред отрупалите хълма схлупени коптори. Сетне свърна вляво и продължи по уличката, която водеше към дома му. Слаба кисела воня на скапано зеле полъхна откъм зеленчуковите градини по височинката над реката и той се усмихна при мисълта, че тъкмо безпорядъкът, неразборията и суматохата в бащиния му дом, застоялото бездуховно вегетиране щяха да надделеят на полесражението в духа му. Наду го смях, като се сети за ратая, който работеше сам в зеленчуковите градини зад дома им и когото бяха кръстили на прякор Чичина с цилиндъра. Сетне се умълча, ала тутакси пак прихна неволно, като си спомни как Чичина с цилиндъра, преди да се залови за работа, оглеждаше посоките небесни и чак тогава неохотно забиваше лопатата в земята.