Град от кости
- Автор: Клэр Кассандра
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321265
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от кости». Краткое содержание книги:
В Голямата зала на ангела, междувременно почистена от кръвта, ловците на сенки и четирите раси на полухора седнаха отново да подпишат документите, които щяха да ни донесат мир. Изненадах се да видя семейство Лайтууд, които от своя страна се изненадаха, че не съм мъртъв. Те самите, както ми разказаха, заедно с Ходж Старкуедър и Майкъл Уейланд бяха единствените членове на някогашния Кръг, които бяха избегнали смъртта през онази нощ в залата. Майкъл, съкрушен от мъката по загубата на жена си, се бил оттеглил в имението си извън града с малкия си син. Клейвът бе изпратил другите трима в изгнание: те трябваше да заминат за Ню Йорк, за да ръководят тамошния Институт. Семейство Лайтууд, които имаха връзки с най-влиятелните семейства в Клейва, получиха доста по-лека присъда от тази на Ходж. Клейвът го бе наказал с проклятие: той трябваше да замине с тях, но ако напуснеше свещената земя на Института, го чакаше жестока смърт. Той искал да се отдаде на учене там, казаха те, и щял да бъде прекрасен наставник на техните деца.
След подписването на Съглашението излязох от залата и тръгнах надолу към реката, където бях намерил Джослин в нощта на Въстанието. Докато гледах тъмните води, разбрах, че никога няма да намеря покой в родината си. Исках да съм при нея и никъде другаде. Тогава реших да я потърся.
Напуснах глутницата си и поставих друг на моето място. Мисля, че те изпитаха облекчение, че си тръгвам. Пътувах като вълк, без багаж: сам, през нощта, като гледах да минавам по странични пътеки и селски пътища. Върнах се в Париж, но там не намерих никаква следа от нея, тогава отидох в Лондон. От Лондон се качих на кораб за Бостън.
Известно време прекарах в града, после се отправих към планините на мразовития Север. Свикнах да пътувам, но все повече и повече се улавях, че мисля за Ню Йорк и за прокудените там ловци на сенки. Един вид и Джослин също беше прокудена. Най-после пристигнах в Ню Йорк с една брезентова чанта и без никаква представа, къде да търся майка ти. Щеше да ми е по-лесно да намеря вълча глутница и да се присъединя към нея, но се въздържах. Вместо това, както бях правил и в други големи градове, изпращах съобщения чрез долноземците, като очаквах някакъв знак от Джослин. Но нямаше нищо, тя сякаш бе изчезнала в света на мунданите без да остави следа. Започнах да се отчайвам.
И един ден я открих по чиста случайност. Докато скитах безцелно по улиците на Сохо, съзрях една картина, висяща на витрината на галерия.
Беше пейзаж, който веднага разпознах. Изгледът от прозореца на къщата в имението на родителите й, зелените ливади, дърветата, редящи се покрай пътя. Разпознах стила й, техниката й на рисуване, всичко. Заблъсках по вратата на галерията, но беше заключено. Тогава разгледах картината по-внимателно още веднъж и открих подписа й. За първи път видях новото й име: Джослин Фрей.
Още същата вечер я намерих, тя живееше в пететажна сграда без асансьор в квартала на художниците, Ийст Вилидж. Изкачих мрачните, слабо осветени стълби, сърцето ми се беше качило в гърлото, и почуках на вратата й. Отвори ми малко момиченце с тъмночервени плитки и любопитни очи. И тогава зад него видях Джослин да идва към мен, ръцете й бяха изцапани с боя, а лицето й бе същото като в спомените ми, познато ми още от детските години…
Останалото го знаеш.
22
Руините на „Ренуик“
Дълго след като Люк приключи разказа си, в стаята цареше тишина. Единствените звуци бяха от тихото капене на водата по тухлените стени и пращенето на огъня в огнището. Най-после Люк наруши тишината:
— Кажи нещо, Клеъри.
— Какво искаш да ти кажа?
Той въздъхна.
— Може би, че разбираш?
Клеъри чуваше пулсирането на кръвта в ушите си. Чувстваше се така, сякаш животът й бе построен върху ледена кора, тънка като лист хартия, и сега ледът бе започнал да се пропуква и заплашваше да я повлече в ледения мрак. Долу, в тъмната вода, мислеше си тя, бяха всички тайни на майка й, които се носеха по течението, отломки, напомнящи за корабокрушенския й живот.
Тя вдигна поглед към Люк. Той беше замъглен, неясен, сякаш го гледаше през вода или трептящ въздух.
— Баща ми — каза тя, — онази снимка, която майка ми държеше върху камината…
— Това не е баща ти — рече Люк.
— Имало ли го е изобщо? — повиши глас Клеъри. — Съществувал ли е някога Джон Фрей, или майка ми и него си е измислила?
— Джон Фрей наистина е съществувал. Но не беше твой баща. Той бе синът на съседите на майка ти, когато живееше в Ийст Вилидж. Загинал е в катастрофа, точно както майка ти ти е разказвала, само че тя не го е познавала. Притежава снимката му, защото съседите й я помолили да нарисува негов портрет с униформата. Тя им дала портрета, но задържала снимката и е представила мъжа на нея за твой баща. Допускам, че си е мислила, че така ще е по-лесно — все пак, ако ти беше казала, че е избягал или изчезнал, ти щеше да поискаш да го търсиш. Мъртвият…