Град от кости
- Автор: Клэр Кассандра
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321265
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от кости». Краткое содержание книги:
Излязох на лунната светлина. Голямата зала гореше и небето беше в пламъци. Погледнах надолу към зелените ливади на столицата край тъмната река и улицата по крайбрежието, където хората търсеха спасение в нощта. Най-после намерих Джослин на брега на реката. Валънтайн го нямаше, а тя, уплашена до смърт за Джонатан, отчаяно искаше да се прибере. Намерихме кон и тя изчезна, галопирайки в нощта. Аз приех вълчи образ и я последвах към хълмовете.
Вълците са бързи, но отпочиналият кон е по-бърз. Аз доста изостанах и тя пристигна в имението преди мен.
Още докато се приближавах до къщата, усетих, че се е случило нещо ужасно. Не само мирисът на огън висеше във въздуха, имаше и нещо друго, нещо плътно и сладко — зловонието на демонична магия. Аз отново приех човешки образ и тръгнах по дългата пътека, която се белееше на лунната светлина като сребърна река, водеща до… развалини. Къщата бе изгоряла, а нощният вятър разпръскваше пепелта из полетата наоколо. Виждаха се само основите, подобно на обгорели кости — тук прозорец, там повален комин, — но същинската къща, тухлите и хоросанът, безценните книги и древните гоблени, предавани от поколение на поколение ловци на сенки, бяха пепел, рееща се на лунната светлина.
Валънтайн бе разрушил къщата с демоничен огън. Трябва да е имал такъв. Никой огън на света не може да изпепелява така и да оставя толкова малко след себе си.
Аз си проправих път през все още тлеещите руини. Намерих Джослин, коленичила върху нещо, което вероятно са били стълбите пред входната врата. Те бяха почернели от огъня. Имаше и кости. Овъглени, но се виждаше, че са на човек, тук-там с парцали от дрехи и парченца от бижута, които огънят не е могъл да разруши. Червени и златисти нишки още висяха по костите на майката на Джослин, а горещината бе стопила камата на баща й в ръката й. Сред купчината кости блестеше сребърният амулет на Валънтайн с отличителния знак на Кръга, който беше нажежен до бяло и пареше лицето ми… и сред тези останки, пръснати, сякаш са били твърде крехки, за да се задържат заедно, бяха костите на дете…
Ще съжалявате за стореното до края на живота си, беше казал Валънтайн. И докато стояхме коленичили с Джослин на обгорелите камъни, разбрах, че той е бил прав. Аз съжалявах и оттогава съжалявам всеки ден.
Тази нощ ние яздихме през града, сред догарящите огньове и пищящите хора, а после пропълзяхме в мрака сред полетата. Мина цяла седмица, преди тя да проговори. Аз я изведох от Идрис. Избягахме в Париж. Нямахме пари, но тя отказа да отиде в тамошния Институт и да помоли за помощ. Каза, че не иска да има нищо общо с ловците на сенки, нищо общо с невидимия свят.
Седяхме в малката, евтина хотелска стая, която бяхме наели, и се мъчех да я убедя, но не се получи. Тя беше категорична. Най-накрая ми каза защо: отново беше бременна и знаеше това от няколко седмици. Искаше да създаде нов живот за себе си и за бебето и не искаше в никакъв случай детето някога да разбере за Клейва или Завета. Тя ми показа амулета, който беше взела от пепелището. Продаде го на пазара в Клигнанкорт и с получените пари купи самолетен билет. Не искаше да ми каже закъде. Колкото по-далече от Идрис, каза тя, толкова по-добре.
Разбрах, че загърбвайки досегашния си живот, ще загърби и мен. Ето защо се опитах да я разубедя, но тя беше непреклонна. Бях наясно, че ако го нямаше детето, което носеше, тя щеше да отнеме собствения си живот и тъй като предпочитах да я загубя в света на смъртните пред това, да я загубя в смъртта, най-после неохотно се съгласих с нейния план. Тогава дойде моментът на раздялата ни на летището. И последните думи, които Джослин ми прошепна в мрачната чакалня, ме пронизаха до мозъка на костите: Валънтайн не е мъртъв.
След като тя си отиде, аз се завърнах при своята глутница, но не намерих спокойствие там. Постоянно нещо ме гризеше отвътре и винаги се събуждах с неизреченото й име на уста. Вече не бях водачът, какъвто бях преди, знаех прекрасно това. Бях честен и справедлив, но отчужден. Не можех да си намеря приятели сред вълците хора, нито жена. Все пак бях твърде много човек — твърде много ловец на сенки, — за да намеря спокойствие сред върколаците. Аз ловувах, но ловът не ми носеше удовлетворение. И когато най-после дойде време да се подпише Съглашението, отидох в града, за да положа подписа си.