Град от кости
- Автор: Клэр Кассандра
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321265
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от кости». Краткое содержание книги:
— Добре ли си?
— Добре съм. Защо? Имаш ли някакви новини от Изабел?
— Не. Какво трябва да ми каже Изабел? Нещо не е наред ли? За Алек ли става въпрос?
— Не — каза Клеъри, като не й се искаше да лъже, че Алек е добре. — Не за Алек. Виж, само исках да те помоля да потърсиш нещо в Гугъл.
Саймън изсумтя.
— Шегуваш се. Те да не би да нямат компютър? Знаеш ли, не ми отговаряй. — Тя чу звук от отваряне на врата и мяукането на котката на майката на Саймън, когато той я изгони от любимото й място върху клавиатурата. Тя ясно си представи как Саймън сяда пред компютъра и пръстите му чевръсто бягат по клавиатурата. — Какво искаш да проверя?
Тя му каза. Докато говореше, усещаше притеснения поглед на Люк върху себе си. По същия начин я беше гледал, когато на единайсет години бе вдигнала висока температура. Носеше й кубчета лед, четеше й от любимите й книги, имитирайки гласовете на героите.
— Права си — рече Саймън, като я извади от унеса й. — Това е място. Или поне е било място. Сега е изоставено.
Телефонът замалко да се изплъзне от запотената й ръка, тя го стисна по-здраво.
— Кажи ми подробности за него.
— Най-известната от всички лудници, затвори за длъжници и болници, построена на остров Рузвелт през 1800 година — четеше Саймън. — Болницата е проектирана от архитекта Якоб Ренуик и е служила за карантинно отделение за най-бедните жертви на избухналата в Манхатън епидемия от вариола. През следващия век болницата е изоставена вследствие на запуснатото си състояние. Общественият достъп до руините е забранен.
— Добре, достатъчно — каза Клеъри с разтуптяно сърце. — Това трябва да е. Остров Рузвелт? Там живеят ли хора?
— Не всеки живее в Слоуп, принцесо — рече Саймън с известен сарказъм. — Между другото, имаш ли нужда от мен като шофьор или за нещо друго?
— Не! Добре съм, от нищо нямам нужда. Просто ми трябваше тази информация.
— Добре. — Звучи, сякаш се е засегнал, помисли си Клеъри. Но пък си каза, че така е по-добре: той е на сигурно място вкъщи и това беше най-важното.
Тя затвори и се обърна към Люк.
— Има някаква изоставена болница в южния край на остров Рузвелт, наречена Ренуик. Мисля, че Валънтайн е там.
Люк отново повдигна очилата си.
— Остров Блекуел. Разбира се.
— Как така Блекуел? Аз казах…
Той я прекъсна с жест.
— Така преди се е наричал остров Рузвелт. Блекуел. Принадлежал е на древен род ловци на сенки. Трябваше да се сетя. — Той се обърна към Гретел. — Доведи Аларик. Трябва да свикаме цялата глутница колкото се може по-скоро. — Устните му се изкривиха в полуусмивка, която напомняше на Клеъри за студената усмивка на Джейс по време на бой. — Кажете им да се готвят за битка.
Излизайки на улицата, минаха през сложен лабиринт от килии и коридори, които ги изведоха в нещо, което някога е било приемна на полицейско управление. Сега запустяла, светлините на късния следобед чертаеха странни сенки по празните бюра, заключените с катинар сандъци, нашарени с черни дупки от термити, напукания под, където се виждаше част от мотото на Управлението на нюйоркската градска полиция: Fidelis ad Mortem.
— Предан до смърт — преведе Люк, който бе проследил погледа й.
— Нека отгатна — рече Клеъри. — Отвътре запустяло полицейско управление; отвън мунданите виждат само порутена жилищна сграда или свободен парцел, или…
— Всъщност отвън изглежда като китайски ресторант — каза Люк, — предлагат се ястия само за вкъщи, няма маси.
— Китайски ресторант ли? — повтори невярващо Клеъри.
Той сви рамене.
— Е, в Китайския квартал сме. Това някога е била сградата на Второ районно управление.
— Хората сигурно се чудят защо няма изписан телефон за поръчки.
Люк се усмихна дяволито.
— Има, но ние рядко отговаряме. Понякога, когато им доскучее, някои вълчета правят по някоя и друга доставка на свинско му шу.
— Шегуваш се.
— Ни най-малко. Бакшишите ни идват добре. — Той бутна входната врата и ги заля поток от слънчева светлина.
Все още в недоумение, дали се шегува, или не, Клеъри последва Люк през улица „Бакстър“ където бе паркирана колата му. Купето на пикапа й беше приятно познато. Лекият мирис на дървесина, стара хартия и сапун, двойката избелели зарове от златен плюш, които висяха от огледалото за обратно виждане и които му беше подарила, когато беше на десет, защото приличаха на златните зарове, висящи от огледалото за обратно виждане на Хилядолетния сокол. Навсякъде по пода имаше пръснати хартийки от дъвки и празни чаши от кафе. Клеъри с въздишка се отпусна на седалката. Беше по-уморена, отколкото искаше да признае пред себе си.