Град от кости

Те се качиха в една карета и потеглиха за Аликанте. Аз ги последвах, тичайки на четирите си крака, а моята глутница тичаше с мен. Голямата зала на ангела беше пълна с членове на Клейва и представители на долноземците. Когато Съглашението бе представено за подписване, Валънтайн се изправи на крака, а с него се изправи и Кръгът, отметнаха плащовете си и извадиха оръжията. Когато в залата настъпи хаос, Джослин изтича към голямата двукрила врата и я отвори.

Моята глутница беше точно до вратата. Ние нахлухме в залата и разцепихме нощта със своя вой. Бяхме последвани от приказни рицари с оръжия от стъкло и усукани шипове. След тях дойдоха децата на нощта с оголени зъби и магьосниците с мечове и огън. Когато множеството панически напусна залата, ние нападнахме членовете на Кръга.

Никога в залата на ангела не е имало такова кръвопролитие. Опитвахме се да не нараняваме онези ловци на сенки, които не бяха от Кръга. Джослин ги беше маркирала с помощта на магическо заклинание. Мнозина обаче умряха и се боя, че за някои ние имаме вина. Но със сигурност вината падна върху нас. Колкото до Кръга, те бяха много повече, отколкото си представяхме, и яростно се биеха с долноземците. Аз си проправях път през тълпата до Валънтайн. Единствената ми мисъл беше за него — исках лично да го убия и така да получа възмездие. Най-накрая го намерих до голямата Статуя на ангела да размахва камата си срещу един приказен рицар. Когато ме видя, той се усмихна, жестоко и диво.

— Върколак да се сражава с меч и кама е толкова противоестествено, колкото куче да яде с нож и вилица.

— Познаваш меча, познаваш и камата — казах аз. — А знаеш и кой съм. Когато се обръщаш към мен, използвай името ми.

— Не познавам получовеци — каза Валънтайн. — Някога имах приятел, човек на честта, който би предпочел да умре, отколкото кръвта му да бъде осквернена. Сега пред мен стои безименно чудовище в неговия образ. — Той вдигна камата си. — Трябваше да те убия, когато имах тази възможност — изрева и се хвърли върху мен.

Аз парирах удара и започнахме да се сражаваме на подиума, докато битката вилнееше край нас и един по един членовете на Кръга падаха. Видях как Лайтууд захвърлят оръжията си и побягват. Ходж отдавна вече го нямаше, беше избягал още в самото начало. И в този миг видях Джослин, която тичаше нагоре по стълбите към мен, по лицето й се четеше страх.

— Валънтайн, спри! — извика тя. — Това е Люк, твоят приятел, твоят парабатай…

Той изръмжа и я сграбчи, като я изправи пред себе си и опря камата си в шията й. Пуснах оръжието си. Не исках да рискувам той да я нарани. Той прочете всичко в очите ми.

— Ти винаги си я искал — изсъска той. — А сега двамата сте се съюзили срещу мен. Ще съжалявате за стореното до края на живота си.

С тези думи той скъса медальона от шията на Джослин и го хвърли към мен. Сребърната верижка опари кожата ми като удар с камшик. Аз извиках от болка и отстъпих назад и в този миг той се изгуби в навалицата, влачейки и нея със себе си. Тръгнах след тях, изгорен и кървящ, ала той беше твърде бърз, проправяше си път през гъстата тълпа и минаваше през трупове.