Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Даян беше озадачена. Този път интуицията й я подведе. Беше толкова сигурна, че той е хлътнал по Джени и тя по него. Беше напълно убедена, че Лорейн не представлява почти никаква заплаха. Нищо чудно, че Джен беше така разстроена тази сутрин.
— Съжалявам, че не се получи нищо — каза тя предпазливо. — Мислех…
— Е, сгрешила си. — Джени се изправи на седалката и скръсти ръце пред себе си, сякаш искаше да се предпази от по-нататъшни въпроси. — Трябваше да проявя по-голям разум, а не да хлътвам по първия срещнат хубавец. Направо не знам какво ме накара да оглупея така.
— Самотата? Всеки има нужда от човек до себе си, Джен. Мина цяла година. Време е да започнеш живота си отначало.
— Говориш безсмислици, Даян, и ти го знаеш — каза решително Джени. — И така съм си добре. Последното нещо, от което се нуждая, е някакъв мъж да обърква живота ми.
— И аз разсъждавах по същия начин — подметна Даян с горчива ирония. — Обаче, откакто Руфус се върна в Англия, открих, че ми липсва повече, отколкото съм предполагала. — Тя усещаше втренчения поглед на Джени, но не откъсваше очи от пътя пред себе си. — Не искам да кажа, че няма да го преживея. Всички рано или късно свикваме с положението си — добави тя безгрижно, въпреки че всъщност не мислеше точно така.
Джени помълча известно време.
— В моя случай става въпрос по-скоро за наранена гордост — каза накрая. — Предполагам, че съм се почувствала поласкана, а и в подобно уязвимо положение много лесно се оставяш да те заблудят — точно затова съм бясна.
Даян кимна със съчувствие.
— По-добре да си бясна, отколкото да се криеш в миша дупка и да ближеш раните си. Но за да възстановиш засегнатата си гордост, преди да си тръгнеш, трябва да се изправиш лице в лице с Брет.
— Знам — отговори твърдо Джени. — И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Даян не се подведе от престорената й решителност. Тя познаваше Джени твърде добре.
Ранното заминаване на Джени от Караджонг учуди Брет. Искаше да й обясни, че е имал снощи намерение да я изпрати до къщата, но когато най-сетне се е измъкнал от приятелите си, нея вече я е нямало. Имаше силно главоболие, а разочарованието му се усилваше от нежеланието на другите да станат от леглата, за да потеглят към Чаринга.
Търпението му почти се изчерпа, когато откри, че две момчета от аборигените бяха тръгнали на една от техните обиколки, а един от конете бе загубил подковата си. Наложи се да чака ковача на Караджонг докато подковаваше друг кон, а след като и неговият бе готов, мъжете отново бяха изчезнали и докато ги събере, загуби още половин час. В крайна сметка успя да натовари всички по камионите и когато слънцето започна да залязва зад Тжаринга, групата почти бе достигнала целта си.
Брет въздъхна облекчено, когато съзря фермата. Хипарската каравана беше паркирана пред стълбите; значи Джени си беше у дома. Докато се погрижи за конете и даде нарежданията си за следващия ден, навън се смрачи и лампите в спалните светнаха. Вече беше късно за посещения и въпреки че копнееше да я види, знаеше, че ще трябва да почака до сутринта.
През нощта спа добре и сънува виолетовите й очи и зелената рокля, която му напомняше за океана. Щом първите слънчеви лъчи докоснаха лицето му, той веднага скочи от леглото. След половин час вече крачеше през равния двор и пулсът му се ускори, когато я видя на верандата.
Джени стоеше с гръб към него и не го забелязваше, така че използва момента да я погледа. Тя се разхождаше по верандата и лъчите на утринното слънце хвърляха медни отблясъци в косата й, които му напомняха за гривата на кафявия жребец. Той се усмихна при топлия спомен за танцуващата в прегръдките му Джени и стъпките му станаха по-леки, нещо, което не му се бе случвало от дълго време.
— Добър ден, Джен. Забавата беше страхотна, нали?
Тя стоеше до стъпалата, обърната с гръб към него, и в първия момент той реши, че не го е чула. Тъкмо се канеше да заговори отново, когато тя се обърна и това, което видя, го смрази. Погледът й бе насочен някъде далече зад рамото му и лицето й сякаш бе изсечено от мрамор, защото не изразяваше никакви емоции.
— Предполагам, че за теб забавата е била страхотна, щом харесваш подобни неща. Аз обаче съм свикнала да се забавлявам по по-различен начин. — Държеше се хладно и надменно — нещо нетипично за нея.