Върховното кралство [Рицарят]

Глава 7

През това време Стуриш, все така бесен, беше измил набързо лицето си, преди да отиде при Естеверис в неговите покои. Министърът си почиваше на една тераса, като отпиваше от чаша ароматно вино. Тлъстото му тяло беше все още влажно под робата от лека коприна — току-що беше взел гореща вана, от която кожата му беше почервеняла. Не носеше пръстените си и дебелите му пръсти, обикновено отрупани със скъпоценни камъни, изглеждаха странно голи.

— Е? — попита той почти подигравателно.

Тогава с няколко думи капитанът разказа с треперещ глас как ониксовите гвардейци се бяха противопоставили на претърсването на техните помещения, как Лорн беше надделял, позовавайки се на властта на Върховния крал и как принц Алдеран беше сложил край на разправията. Естеверис го изслуша с тънка усмивка на устните, с блеснали очи, сякаш изпитваше огромно удоволствие от неговия разказ. Тази развеселеност заинтригува Стуриш, преди да го раздразни и да удвои яда му. Усилията, които положи, за да запази спокойствие, бяха огромни.

После, като не издържаше повече, той каза:

— Вие… вие се усмихвате?

— Да, така е. Лека нощ, капитане. Това е всичко…

Стуриш се оттегли, без да разбира.

— Мога ли да попитам какво ви забавлява толкова? — попита Далк, като излезе от сянката. — Стуриш действаше по ваша заповед. Вашата власт беше накър…

— Зная, зная — прекъсна го Естеверис.

Министърът стана и направи знак на Далк да му подаде ръка. Минаха през прозрачните завеси, поклащани от прохладен бриз, и излязоха на тераса — под Голямата мъглявина, която светеше толкова ярко, че нощта изглеждаше сива.

Терасата беше пуста, покрита с парчета тънки платове, които я превръщаха в дълъг коридор, водещ до балюстрада, на която те се подпряха. Тя се издигаше над празнотата, далеч от недискретни уши. Освен това глухият тътен на реката, който достигаше дотук, лесно приглушаваше гласовете особено ако не се говореше високо.

— Как мислите, че ковачът разбра, че ние държим дъщеря му? — попита Естеверис съзаклятнически.

— Вие? — учуди се Далк. — Но защо?

— Защото това момиче, в крайна сметка, не ни беше особено нужно. От нея нищо не можехме да научим. Колкото до това да я използваме като средство за натиск… Върху кого? Върху баща ѝ? Върху Лорн? Те не са мъже, които ще поддадат. Освен това тя създаваше връзка между Цитаделата и бунтовниците. Обаче нямаше как да намесим Върховния крал…

Далк кимна мрачно.

Наистина беше принуден да се съгласи, че министърът имаше право, но тъй като беше много горд, че беше прибавил залавянето на Нае към успеха на мисията си в Ангборн, намираше за оскърбително да чуе, че неговият избор всъщност не е бил единствен. По-лошо, Естеверис лесно го беше накарал да повярва. Заради играта? От жестокост? Поради недоверие или заради някакви калкулации?