Върховното кралство [Рицарят]

— Я да видим… — изхили се Лорн. — И между двете контрабанди, в свободното си време поддържаше богатството си като минаваше от едно легло в друго. Наполовина жиголо, наполовина сутеньор. Ти няма да си първата, която е прелъстил, твоят Каел!

— Той не е моят Каел! — извика тя. — И това, което има между него и мен, не те засяга!

Лорн млъкна.

Разбира се, Нае беше права. Ако беше постъпил по този начин с нея, това беше на първо място, защото я обвиняваше за непредпазливостта, която за малко не я беше погубила и която беше довела до проблеми, някои от които сигурно щяха да имат сериозни последици и за други, освен за нея: за него, за Вард, за Ониксовата гвардия. Но поведението му не беше ръководено единствено от разума. Откри, че го пробождаше и някаква ревност, въпреки че никога не бе бил влюбен в Нае. Тя беше умна, жизнена, хубава, въпреки белега си и може би дори още по-вълнуваща точно заради него. Но чувствата на Лорн към нея винаги бяха били чисто братски.

Или поне така си мислеше до този момент.

Защото той знаеше, че Нае винаги го беше обичала. Обичаше го още откогато бяха юноши, от летата, които с Алан прекарваха в Цитаделата, и той откри, че тази винаги възможна любов беше постоянна утеха, която ласкаеше гордостта му и я подкрепяше. Какво по-успокоително и по-стимулиращо от това да знаеш, че неизменно и търпеливо си обичан иззад кулисите? Мъжете бързо свикват с такова нещо и се чувстват предадени, когато всичко престане, без при това да са направили каквото и да било, за да продължи тази любов. Това, което е огромна привилегия, им се струва даденост и загубата на тази привилегия е като кражба, която ги оставя странно наранени, но все такива егоисти. А ето че сега Нае несъмнено обичаше някого другиго. Ето че се беше отдала на него и се беше отвърнала от Лорн.

Лорн изведнъж осъзна двойствените си чувства и се окопити. И съвсем спокойно ѝ каза:

— Хайде да го оставиш това, а?

Нае забеляза, че все така продължава да държи своята кама. Не беше заплашила Лорн с нея, но рефлексите си бяха рефлекси. Тя умееше да се бие и да държи оръжие. Като се надигна, за да се възпротиви, тя здраво хвана камата за дръжката с палец върху острието, сякаш готова да нанесе удар.

Наведе очи към камата и отчаяна от самата себе си, я подхвърли в ръката си и я запрати към вратата.

Където тя се заби под прав ъгъл.

Лорн погледна камата, забита във вратата, после Нае по същия смутен и развеселен начин. Тя се усмихна. Знаеше, че е импулсивна, но предпочиташе да се засмее, вместо да се пребори с тази си наклонност.

— Съжалявам и за това… — каза тя с вид, в който нямаше никакво съжаление.

За да се помирят съвсем, Лорн сипа втора чаша вино, която подаде на Нае, а тя охотно я прие. Чукнаха се, отпиха, разменяйки съучастнически поглед, и най-накрая Лорн малко се отпусна.

— Татко ще има ли неприятности? — попита Нае, като прокарваше пръст по ръба на чашата си.

— Не. Ще ги накарам да го освободят утре. В края на краищата той не е направил нищо лошо.

— А ти? А твоята гвардия?