![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
Зигруд поглежда в раницата.
— Три.
— Дай ми най-малката. Ще минем отвъд.
Двамата се обличат — дрехата на Шара ѝ е абсурдно голяма, Зигруд едва се побира в своята.
— Наистина ми се ще да ги беше изпрал — казва Шара. — Тази е цялата в засъхнала кръв.
— Сигурна ли си, че ще подейства? — пита Зигруд.
— Да. Защото самият ти едва не си преминал.
Зигруд смръщва вежди.
— Сериозно?
— Да. Когато си видял първото изчезване, онзи, дето скочил отвисоко в уличката. Каза, че си зърнал за миг високи тънки сгради в бяло и златно… И според мен единствената причина да ги видиш се крие в това — добавя Шара и посочва дясната му ръка, скрита в сивата ръкавица.
— Защото съм докоснат от Пръста на Колкан — казва Зигруд.
— Носел си знака на Божеството, затова „входът“ е бил склонен да те пусне. Отчасти поне.
Шара си слага колкаштанската качулка и пристъпва към тебеширената линия.
— Нека аз мина пръв — казва Зигруд. — Отвъд тази черта е вражеска територия. Никой не е ходил там, освен хората, които ни нападнаха.
Шара се усмихва широко. Отдавна не ѝ се е случвало и чувството е приятно.
— Половината си живот чета за други реалности. Не бих отстъпила на никого шанса първа да вляза в такава, дори с цената на живота си.
И пристъпва напред.
Промяна няма, нищо общо с усещането, когато е пристъпила в Неспоменавания склад. Всъщност дори не е сигурна, че се е получило — все още е в пресечката, под краката ѝ има каменен паваж, пред нея има улица, която не изглежда по-различно отпреди.
Шара свежда поглед. В краката ѝ се валя колкаштанска дреха, овързана на стегната топка.
Обръща се и вижда как Зигруд се появява от нищото в средата на пресечката. Окото му примигва изпод качулката и той пита:
— Преминахме ли?
— Така ми се струва — казва Шара. — Но това място не изглежда много по-различно от…
Млъква по средата на изречението, загледана над рамото на Зигруд.
— Какво? — пита той, после се обръща да погледне на свой ред и възкликва: — О!
Първата ясна разлика е налице — отвъд съседната сграда е ден. При това не какъв да е ден, а прекрасен ден — ден с безоблачно небе, толкова синьо и красиво, че да те заболи сърцето. Шара поглежда назад — там небето над сградите е мастилено, опушено. Нощното небе, което помни отпреди малко. „Има сериозно несъответствие дори във времето…“
Ала това е нищо в сравнение с другата разлика — отвъд края на пресечката, там, където започва прекрасният ден, се издигат исполински, великолепни бели небостъргачи, обточени и увенчани със злато, облицовани с керамика с растителни елементи в сложен рисунък, надупчени от крехки на вид бели арки и декоративни прозоречни ниши, целите в стъкло и перли.
— Какво — казва Зигруд — е това?
Шара, затаила дъх, изтичва на улицата и открива, че целият квартал, докъдето ѝ стига погледът, е застроен с прекрасни бели като лилии сгради, всяка със свой собствен фриз. Стените са покрити с калиграфски елементи, наподобяващи преплетени лиани или редове писано слово. Една сграда например е покрита с гигантски стихове от воортяштанската Книга на копията. Мозъкът на Шара прегрява от усилието да разпознае множеството изображения: „Загубата на свети Варчек при Зелената зора… Таалхаврас поправя арката под света… Аханас спасява слънчевото семе…“
— О, морето да ми е на помощ! — Трепери цялата. Свлича се на колене. — Морето да ми на помощ…
— Къде сме? — пита Зигруд.
Шара си спомня казаното от свети Киври: „Беше като да живееш в град, направен от листцата на цвете.“
— В Баликов — казва тя. — Но в стария Баликов. Свещения град.
— Мислех, че всичко това е било унищожено — казва Зигруд.
— Не… изчезнало е! — казва Шара. — По време на Примигването Баликов се е смалил значително, цели квартали просто са изчезнали. Някаква част сигурно е била унищожена, но явно не всичко. Това… тази част от Баликов е оцеляла, отделила се е от нашата реалност, но не напълно, доколкото е останала достъпна чрез „входове“.
Прашинки танцуват, уловени в снопове слънчева светлина. Кристалните прозорци на един вътрешен двор хвърлят по улицата златни призми.
— Значи това се опитват да си върнат? — Вдига глава да обхване с поглед небостъргач, висок половин миля и увенчан с голям златен купол. — Нищо чудно.
— И това е само част от прежното величие на града — казва Шара. — Много повече е било безвъзвратно изгубено, заедно с всички хора, които са се намирали в поразените сгради.